Глава 5: Предатели   Leave a comment

Предатели

Карстънфалар и Ихтимона вървяха през площада. Намирах се в Стомиел – едно от близките градчета. И двамата вървяха ръка за ръка и не се страхуваха от погледите. Тук може би също имаше предатели, но това не ги интересуваше толкова много. Еруин докладва, че за съжаление десетимата са се разпръснали. И както по всичко си личеше, в Стомиел беше Варук – един от най-верните последователи на Яруак и Кайрик. Не знаеха къде се намира, но имаха сериозни подозрения, че е в близката кула. Което означаваше, че ще има прегради. Според думите на малцината граждани, които се осмелиха да говорят с тях, Варук се беше обградил с гоблини и паяци.

–      Мислиш ли, че ще бъде лесно? – попита Карстън.

–      Не, не мисля. Варук беше светъл едно време и един от най-добрите магове на Валутар. Амбицията за сила и власт го поквариха. Познавах го лично. Майстор магьосник и мечоносец. Опасен противник. В Замора не мисля, че има по-опасен тъмен от него.

–      И колко сили мислиш, че ще ни отнеме? Ще имаме битки с гоблини и паяци. Не би трябвало да представляват голяма трудност, но все пак…

–      Мисля, че ще трябва да се изправим срещу тях, независимо колко сили ще ни отнеме. Трябва да бъдем силни, мили мой. Заради самите нас. Заради Валутар.

Градът представляваше една улица, с две пресечни на нея, по които бяха разположени ниски схлупени къщи. Гората беше от дясната страна, а от ляво се намираше едно езеро, чиято вода беше прозрачно чиста и синя и от време на време се разклащаше от подскачащите риби. Бръшлянът по някои от къщите навя топли спомени на Ихтимона за собственото й детство. Тя в един момент се просълзи.

–      Родена и отраснала съм в Горбин, което много приличаше на това градче. Наистина сърцето ми се топли от спомените, които ми навяват тези схлупени къщурки. Живеехме точно в една такава. – каза тя и посочи една от близките къщи. – Татко беше дървар, мама – плетачка. Мисля, че бих живяла отново в такова градче, когато… когато всичко приключи.

–      Бих искал самият аз да осигуря спокоен живот на децата ни. – каза Карстънфалар. – Но нашите деца няма да са нормални хора, определено.

–      Кое те кара да мислиш така? – попита го директно Ихтимона.

–      Моята кръв е силна, а и твоята всъщност. Децата ни са предопределени за мощ и могъщество. Така че определено животът им ще им предостави много преимущества и ползи в бъдещето им израстване като наши достойни наследници.

–      А, дали достойнството не се гради в един нормален живот? Без битки, без черни магове, без орди от прокълнати и невидима смърт.

–      Достойнството се гради във всеки живот, независимо какъв е той, мила моя. Достойнство се гради с употребата на собствените качества в името на доброто и на справедливостта. Разбира се, когато се плаща съответната цена за употребените способности и сили. Така че се надявам децата ни да употребят своите способности, за силата на доброто.

–      А, Яруак?

–      Яруак е един луд бог. Той почита достойнството в това да измъчваш и да поливаш с кръв душите на поклонниците. В това няма нищо достойнно. Той просто е луд. Но, Яруак не е лош. Той просто е изключително побъркано създание. Някога се говори, че е бил човек, но се е изкачил на върха, убивайки предишния бог – Ксалпас.

–      Да, но същото може да се каже и за Ксалпас. Ксалпас също беше луд, но той беше брат на Валутар. Валутар го обичаше въпреки лудостта му. Като негова поклонничка усетих скръбта му, когато Яруак уби брат му. Валутар е правилния бог.

–      Звучиш фанатично. – каза емфатично Карстънфалар.

–      Възможно е. Но съм видяла поклонниците на много богове и много страни и кралства. Освен че съм обиколила Замора, съм била и в Бритония, Сирникия и Старгония. – четирите кралства създаваха Пръстена – целият познат свят. По-нагоре бяха мидните рудници – кралствата на джуджетата и Сардонските степи – страната на великаните. – Мога да ти кажа, че Валутар е единствения бог, който почита милосърдието, желанието за взаимопомощ и творческо мислене сред поклонниците. Нима не го обичаш?

–      Разбира се, че го обичам. – разстроено каза Карстън. – просто ми звучи фанатично да кажеш: “той е единствения правилен бог” и да теглиш чертата на останалите. Мнозина от хората не дават грам за това кой е Валутар. Те просто живеят живота си.

–      Мисля, че твърде дълго си живял в гората. – студено каза Ихтимона.

Карстънфалар почеса брадата си.

–      Може би си права за това. Но все пак съм имал причини да го направя. Животът ми се е стекъл по такъв начин, че се е наложило. Освен това сред животните имам повече близост отколкото сред хората. Моят произход е особено необикновен. Нека приемем, че има общочовешко мислене и че не може църквата да налага вярата на хората. Нека хората бъдат свободни да вярват в каквото поискат.

–      Да, но тогава ще има анархия.

–      Не, тогава ще има демокрация. А, в Пръстена съществува демокрация. Налагането на вярата ще доведе до създаването на инквизиция, което е особено вредно на фона на състоянието на днешното общество. Аз съм за справедлив демократичен ред и поддържането на религиозни норми, които не задължават, а подкрепят наличието на алтернативно мислене и плурализъм.

–      Не мога да не се съглася с теб. Извинявай за това, което ти казах.

–      Няма проблеми. Виждаш ли, и аз почитам Валутар и често съм го виждал. Той има навика да ходи сред хората.

Очите на Ихтимона се разшириха.

–      Виждал си Валутар? Как изглежда?

–      Обикновен къдрокос левент. Нормална външност. Не е нито толкова божествен, нито толкова легендарен, колкото го имат за почит.

–      Недей да богохулстваш! – скастри го Ихтимона.

–      Не богохулствам, мила. Просто ти давам поглед над нещата, така както аз ги виждам. Аз ще се боря за доброто и мирното съжителство на всички.

–      Мисля, че в следващ етап от мисията ни ще се наложи да се изправим и срещу самия Яруак. – каза Ихтимона.

–      Възможно е. Работата е там, че не само Кайрик действа в Замора. В останалите кралства съществуват култове на Яруак, които също ще се наложи да спрем. Освен това е много вероятно да се наложи да се изправим срещу демонични сили. Мисля, че Яруак и Кайрик ще изпратят демони срещу нас. Мисията се усложнява с всеки изминал ден, но все пак не е толкова неизпълнима.

Двамата дотолкова се бяха увлекли в разговор, че не усетиха какво става около тях. А, то беше започнало да става интересно. Улицата изведнъж се изпразни и Ихтимона и Карстънфалар усетиха, че са заобиколени от 10-има мъже. Двамата опряха гръб в гръб. Карстън изви механизма на тоягата си и от нея изскочи острие.

–      Имаме си компания. – информативно каза Ихтимона. Тя извади две ками от колана си и ловко ги завъртя в ръцете си.

–      Защо винаги толкова много си приличат? – раздразнително изръмжа Карстънфалар. И наистина. Всичките бяха със среден ръст, небръснати и занемарени като външен вид. Очите им бели без ириси и фанатични усмивки. В ръцете си въртяха мечове и коси.

В този момент непознатите нападнаха. Карстън се завъртя по оста си и оръжието му преряза гърлата на двамина. Ихтимона в този момент блокира меч с едната си кама, а с другата мушна в корема противника си. Онзи изкрещя и се свлече с разкъсани черва. Карстън нададе рев и вихрено нападна трима противници. Измести се в страни, за да ги държи под поглед. Не знаеше какво става с Ихтимона, докато се биеше. Колкото и да беше добра дуелистка, жена му носеше плода им и не искаше да й се случи нещо. Нямаше да може да си прости, ако нещо се случеше.

Удар и стъпка настрани. Удар и блокиране. Оръжието му беше окъпано в кръвта на трима противника, но Карстън знаеше, че няма място за церемонии. Противниците колкото и да си пречеха един на друг, бяха опасни мечоносци. Ихтимона извика и Карстън се огледа за миг.

–      Добре ли си? – изрева и оръжието му описа дъга, ослепявайки един от противниците му, който изрева и се хвана за кървавата резка, където му бяха очите.

–      Да, нищо ми няма. Леко се изкълчих. – каза тя, докато прерязваше гърлото на един мустакат мъжага.

Битката продължи. Оставаха шестима души, които вихрено сечаха и мушкаха с мечовете си. Карстън отстъпи, замахна настрани, след което удари с края на тоягата си лицето на един, преди да разсече гърдите му. Ихтимона удари един с камата в рамото, след което бясно се завъртя и разсече гърлото му. Миг преди това един отсече ръката на друг, който се оказа на неподходящото място в неподходящ момент. Карстън вихрено нападна, тоягата му се завъртя и края и се стовари в прешлените на противника пред него, там където се съединяваха врат и рамо. Чу се глух пукот и противника падна със счупен врат. Карстън продължи да напада последните двама, докато Ихтимона метна камата си, която се заби в гърдите на последния си противник. След това отиде и извади оръжието си от тялото му. Почисти оръжията си с делово изражение и ги прибра в каниите им. Последните двама ги гледаха, сякаш изгубили желание за битка, но все пак бойко завъртяха мечове. Карстън ги гледаше с отвращение и се готвеше за атака. Но тук, Ихтимона го изпревари. Разпери ръка и Карстън усети прииждащата сила. От пръстите й изскочи светкавица и ги порази. Те изкрещяха от болка и паднаха на земята, треперещи, докато електричеството още подскачаше в тялото им, спирайки жизнените им функции. С това улицата се оказа чиста. Остана само онзи с отсечената ръка, който стенеше от болка. Ихтимона отиде при него и делово му преряза гърлото. Онзи нададен гърлен вопъл и се строполи. Тя я изчисти в него преди да прибере камата при останалите.

Карстънфалар се огледа. Единствените зрители бяха две малки момчета, които ги гледаха със страхопочитание. Карстън се усмихна приветливо и им махна с ръка. Те се приближиха страхливо, но си личеше, че бяха готови да побягнат при най-малкия признак на заплаха от страна на Карстънфалар. Докато се приближаваха, Карстън успя да огледа момчетата. Единият беше русоляв, с леко разноглед поглед, докато другия беше с дълга плитка, подаваща се от темето му. И двамата бяха с мръсни разкъсани дрехи. Карстън се чудеше дали не бяха много от децата, чиито родители ги бяха изоставили. Може би бяха синове на проститутки, които имаха навика да странстват из земите, в търсене на препитание. Много от жените няма желание да се грижат за копелетата си и това създаваше предпоставки за голям брой бездомни деца, които се препитаваха с просия, джебчийство, ратайство и дребни куриерски услуги.

–      Как се казвате момчета? – приятелски ги попита Карстънфалар, бъркайки в кесията си.

Двете деца се спогледаха за момент, след което погледнаха Карстънфалар и се усмихнаха неуверено.

–      Сурин. – каза разногледия.

–      Микаел. – изръси втория.

–      Искате ли да спечелите малко пари момчета? – усмихна се приветливо Карстън и метна две монети към тях, които момчетата ловко хванаха. – Предлагам ви да отидете и да кажете на кмета за случилото се. Мисля, че ще му бъде доста интересно да чуе. Също така трябва и да извикате няколко души, които да почистят. Тази вечер ще трябва да се копае гроб. – въздъхна Карстънфалар. – Освен това искам да ви попитам какво знаете за кулата на Варук.

–      Варук ли? Чувал съм някои да казват под сурдинка, че управлява града. – каза Микаел. – Доколкото знам, той е опасен магьосник. Чувал съм, че понякога краде момичетата от селото и им прави разни гадни ритуали.

–      Това е вярно. – каза замислено Сурин. Толкова замислено, че Карстън едва не се засмя. – Той открадна Милона и Самуела – две от най-хубавите момичета. Интересното е, че нито една от двете не помни какво им се е случило, но дочух, че родителите им се оплакват, че и двете момичета имат синини и охлузвания след двете нощи, в които липсваха.

Карстън се усмихна на себе си. Очевидно старият пръч се възползваше от свежа плът. Явно използваше и силни количества опиум и магии предизвикващи амнезия, за да може да остане чист пред съвестта на девойките. Не че това го оправдаваше по някакъв начин, но това е животът.

Момчетата го гледаха изпитателно и Карстън се усети, че е замълчал повече от необходимото.

–      Айде тръгвайте, момчета.

Двамата се обърнаха и се затичаха оставяйки само прах след себе си.

***

Варук гледаше през стъклената сфера и не можеше да повярва на очите си. Такива бойци! Това можеше да бъде само Карстънфалар. А до него стоеше Ихтимона Дарл. Ихтимона му беше бивша ученичка и Варук особено много искаше да я обладае. Още откакто я наставляваше, докато служеше на Валутар, имаше огромно желание да й го навре на тази малка, шибана кучка!

Варук беше на около 250 години с черно-кестенява коса и сиво-бели очи, които се въртяха като на луд. Но той не беше луд. Беше изключително могъщ пилигрим, някога служел на Валутар, а сега на новия си господар Яруак и най-висшия пилигрим Кайрик. Работата при пилигримите на Яруак беше, че не се знаеше, кога висшият пилигрим ще бъде изместен от някой по-перспективен последовател. А, Варук особено много искаше да седи на мястото на Кайрик, защото това даваше куп облаги. Безгранична сила и могъщество, безсмъртие, вечна младост. Защото все пак дори най-висшите пилигрими умираха макар след няколко столетия. Само някои като легендарния Еруин или Кайрик живееха хилядолетия. Кайрик на едно събрание на черните пилигрими на Яруак спомена, че е тук още от пречупването, когато Великата война между пилигримите на Яруак, Валутар и Ставиен се бореха за върховенство над света.

Но сега бяха останали десетима освен Кайрик. Еруин беше премахнал 45-ма за две седмици, а Варук се страхуваше особено много от него. Онези, които не се страхуваха от Еруин бяха глупаци или мъртви. А обикновено глупаците се превръщаха в мъртви сравнително бързо.

Варук извика:

–      Салим!

На повика му се отзова един русоляв, пълен мъжага с меч в ръка.

–      Да, господарю! Вашите думи са заповед за мен.

–      Приготви се за битка, Салим. Скоро ще дойдат двама, срещу които битката ще бъде повече от предизвикателство.

***

–      Той ни наблюдава. – каза спокойно Ихтимона.

Двамата още седяха на площада и си говореха. Туко-що бяха дошли хора от градчето, които бяха изчистили телата. Дойде и също един прегърбен брадат старец, казващ се Сакил, май нещо като старейшина или кмет на Стомиел, който им каза, че са прокълнати. „Ще страдате заради това, което направихте! Варук ще ви убие!” – беше просъскал дразнещо стареца с писклив непоносим гласец. Ихтимона махна с ръка и старецът изведнъж започна да ходи изправено. Явно се славеше и като добра лечителка. След това думите на Сакил се обърнаха на 180 градуса, който ги засипа с благословия, и каза, че дните на Варук като властващ над градчето са преброени. Сакил им посочи кулата и каза, че в нея Варук устройва оргии между вречените и млади девойки, които крадеше от селото. По негови думи в кулата имаше и невидими и въображаеми прегради. Който влизаше в кулата, след това не беше същия. Малцина, които силно копнееха за сила и могъщество, ставаха вречени на Яруак. След тези си думи старецът си тръгна и ги остави сами на площада.

Карстън размаха среден пръст.

–      Виж това, негоднико!

Ихтимона се засмя:

–      Не мисля, че ще му хареса.

Карстън изръмжа:

–      Няма значение дали му харесва. Важното е ние да успеем да го победим.

–      Ще успеем. – издиша убедено Ихтимона. – Защото сме заедно и сме силни по този начин. По-силни от един висш пилигрим, дори какъвто е Кайрик. Ами Еруин…?

–      Какво за него? – каза леко раздразнено Карстънфалар. – Той премахва допълнителните прегради. Мисля, че ще успеем да се справим, но без негова помощ ще ни е значително по-трудно. А сега да вървим. Да видим тази толкова прочута кула. Ще ни се наложи да се подготвим за битка. Искаш ли да останем да починеш малко?

–      О, не, няма проблеми. Силата ми се възвърна. Да вървим да се изправим срещу Варук.

Двамата бойко закрачиха към кулата с намерението да прекъснат тиранията и живота на Варук веднъж завинаги.

***

Карстънфалар и Ихтимона вървяха през горичката, оглеждайки се за трапове и магически прегради. Дотук, макар и подозрително, нямаше абсолютно нищо, което да ги застрашава.

Изведнъж почвата под краката им пропадна. Двамата извикаха, но миг след това паднаха на земята на задните си части. Ихтимона изохка и Карстънфалар изръмжа недоволно. Явно бяха попаднали на вълчи трап. Двамата се погледнаха и се изправиха на краката си.

–      Добре ли си, любов моя? – попита Карстън обезпокоено.

–      Мисля, че да. – каза Ихтимона окуражително. – Добре съм. Леко се изкълчих, но като цяло ми няма нищо. Дано и децата ми са добре.

–      Все още е рано, мила моя. Не би трябвало нищо да им се случи, освен ако Сумклар не е настъпил Калинея. – вметна Карстънфалар с полушеговит тон.

–      Ти вече имаш имена ли? – прихна да се смее Ихтимона.

–      Разбира се. – каза леко обидено Карстън. – Винаги съм искал да кръстя сина си на баща си.

–      Баща ти се е казвал така? – попита Ихтимона.

–      Да. А, жена му беше Дорина.

–      Интересно. Защо и момичето да не се казва Дорина?

–      Защото Калинея е името на майка ти, нали? Или греша?

Очите на Ихтимона се разшириха.

–      Откъде знаеш това име?

–      Мога да чета мисли.

–      Интересна дарба. – каза Ихтимона. – Откъде я имаш?

–      От страна на майка ми. Дриадите могат да четат мисли.

Ихтимона се приближи и съблазнително го целуна по устните.

–      О, а имаш ли и други дарби, мой чаровни ликантропе?

–      Да. Затвори очи.

Карстън я хвана за ръцете.

–      А, сега ги отвори.

Ихтимона отвори очи и ахна. Двамата се бяха телепортирали вън от трапа на три крачки от него.

–      Способен съм на това. Мога да кръстосвам цялата гора надлъж и на шир и  съм бил там където никой друг не е стъпвал.

Двамата продължиха към кулата. Точно, когато бяха пред прага й, пред тях застана един голям мъжага, облечен в ленени кожи, от които се носеше миризма. Имаше дълга плитка на косата и русолява коса.

–      Здравейте! – каза мъжът със силен глас. – Аз съм Дикман. Вие трябва да сте Карстънфалар и Ихтимона. Имам поръчение от господаря Варук да ви убия.

Карстънфалар погледна Ихтимона. Ирония се четеше в очите му.

–      Той е ликантроп като мен. Само, че е върколак. Мисля, че ще е достоен противник.

Докато изричаше това, Дикман започна да мутира и да се променя, след няколко секунди пред очите им се появи висока фигура на озъбена маска със сива космата кожа и дълги лапи, завършващи с извити нокти. Носеше все същите животински кожи, но сега от него се носеше друга миризма. Миризма на вълк. Карстънфалар погледна с уважение противника и се промени на свой ред.

–      Побързай да стигнеш до Варук. – изръмжа с човешки глас Карстън. – аз ще се бия с Дикман.

С тези думи той скочи и започна да раздава пестници с мечешките си лапи. Върколакът отскочи и захапа на свой ред. Ихтимона отстъпи встрани, гледайки загрижено зверската форма на любимия й, как се бие срещу друг могъщ ликантроп.

***

Ихтимона продължи напред. На първия етаж видя група петима души. Познатите. Бели невиждащи ириси, изтъркани мечове, и безизразни физиономиии на брадати небръснати лица. Нищо неподозиращ сигурно би ги помислил за обикновени пътници, каквито се срещаха често по тези земи. Те вдигнаха мечовете си и тръгнаха към нея, но тя беше по-бърза от тях. Разпери ръце и от тях изригна огън, който порази и разпръсна петимата. Останаха само овъглените им тела, доказателство за могъщата и сила. Отвън междувременно се носеха звуци на чаткащи челюсти и вълчи вой и мечешки рев.

Ихтимона продължи към втория етаж. Отваряйки вратата пред нея изникнаха пет фигури, облечени в роби. Те се обърнаха и тя се усмихна. Гоблини. Гоблините имаха почти човешки вид – единственото, което ги отличаваше беше ниският ръст, топчестите носове и дългите уши. Някои ги наричаха талъсъмите на Стомболт. В Стомболт бяха създали своя малка държава. Имаха племенни обединения и често нападаха кервани и великани, макар че великаните бяха много по-могъщи противници от тях.

Петимата без да се церемонят в приказки, се свързаха помежду правейки пръстен. Петимата удариха със силата си и Ихтимона направи щит, за да се предпази от светкавицата. След това Ихтимона левитира и започна да напява заклинание за разкъсване. Стовари удара там където усети, че са най-слаби – нисък топчест гоблин, с червеникава коса, и опашка. Гоблинът изпищя. Беше останал без ръка. Четиримата продължиха и стовариха цялата си магическа мощ върху Ихтимона, Ихтимона едва не се огъна, но издържа. Не без последствия. Падна на земята и се изправи на колене. Извади камата си и удари един от приближилите се гоблини в гърдите. Гоблинът изрева от болка и се хвана за камата. Падна на земята и започна да трепери, докато от тялото му се процеждаше живота. Всичко това не остана забелязано от останалите трима. Вече бяха по-слаби и Ихтимона не пожела да се церемони с тях. Разпери ръце и плесна. Гръм се стовари върху тримата и двама от тях паднаха на земята, докато статично електричество подскачаше между телата им и им отнемаше живота. Онзи без ръка още надаваше вопли от болка и тя побърза да му пререже гърлото със силата си. Гоблинът се замята, но след няколко мига спря в прегръдката на смъртта. Ихтимона погледна последния гоблин. Ирисите и се бяха подбелили от магическата мощ, която излъчваше. Разпери ръце и тамън щеше да стовари заклинание върху него, когато онзи падна на колене:

–      Не ме убивай, моля те!

–      Кажи ми една причина да не го правя!

–      Варук държи ключ към следващите нива на кулата. Заповядай. – каза гоблинът и й подаде един островърх шперц. – В следващото ниво ще срещнеш силните паяци. Внимавай с тях, отровата им може да убие човек.

–      Знам за тях. А ти, как се казваш?

–      Муркил. А ти трябва да си Ихтимона Дарл. Толкова съм чувал за теб от Варук. Той обича да насилва девойки и да вика името ти, докато ги обладава. Гадна работа.

–      Старият пръч винаги е искал да се пооблажи с мен. – каза Ихтимона. – Но никога не ме е интересувал повече от упражненията по фехтовка и магическите заклинания. Беше добър учител, но извратен до дъното на душата си. Сега трябва да се срещна с него. Ти по-добре бягай от тук и ако още веднъж те срещна – този ден ще бъде последен в живота ти.

***

Карстънфалар замахна, Дикман му захапа лапата. Вече се биеха повече от петнадесет минути. Карстънфалар отксочи и продължи да замахва могъщи пестници към Дикман. Дикман хапеше и отскачаше. Карстънфалар изръмжа и продължи напада. Един от ударите му нацели Дикман в главата. Онзи тръсна глава, но продължи да надава зверски рев. Карстънфалар изведнъж скочи с цялото си тяло и приклещи Дикман към земята с цялото си тяло. Онзи се замята. Карстънфалар тъкно щеше да сключи челюсти в гърлото му, когато онзи нададе стон.

–      Не ме убивай, моля те! Аз просто изпълнявам задача.

–      Дай ми причина, да не го правя.

–      Като начало, ти си ми братовчед.

Карстънфалар и Дикман се промениха и Карстънфалар погледна Дикман невярващо. Това не беше възможно. Карстънфалар се отстрани и двамата се изправиха отново в човешки форми. И от двамата капеше кръв, но поради бързите си регенеративни способности, от раните щяха да останат само белези.

–      Баща ти, Немор е имал брат. – започна да обяснява Дикман. – Казвал се е Дамул. Дамул е можел същото като баща ти, само че е бил ухапан от вълк. Дамул също като твоят баща е легнал с дриада и отново е успяла да зачене. Заченала е мен. Знам за теб от много време насам, защото с теб сме на една възраст. А, аз служа на Варук, защото той държи племеницата ми. И ако те бях убил той щеше да я пусне.

–      Не бива да вярваш на черен маг, Дикман.

–      Знам това, но просто нямах друг избор. Между другото знам името на майка ти. Казва се Ксантия.

–      Благодаря ти за информацията. Какво смяташ да правиш от тук нататък?

–      Ами братовчеде, смятам да ви помогна. Да побързаме. Мисля, че ще се изправим срещу тъмни вречени. – Дикман му подаде ръка. Карстънфалар я пое.

Posted юли 10, 2010 by elan morin tedronai

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: