Глава 1: Изпитания   Leave a comment

Изпитания

Бяха я обградили. Шестимата убийци делово закрачиха към Ихтимона. Небръснати обикновени типове, с които можеш да се разминеш във всяка кръчма. Обикновени, като изключим чисто белите очи с бели ириси. Тези не мигаха, а с някаква лудост се въртяха пред нея. Последните остатъци от магическа енергия чародейката изстреля през ръцете си срещу първите двама, които се строполиха с писъци и скоро замряха с разкъсани гърди. Останалите четирима не обърнаха никакво внимание на падналите си другари и извадиха мечовете си с намерението да я довършат. Малката кама в ръката й нямаше кой знае колко да и помогне в евентуалната битка и затова тя я хвърли с отчаяние към тях. Един от тях се опита да вдигне меча си за да отблъсне оръжието, но точността или отчаянието на младата чародейка забиха оръжието в гърлото му, от което се откъсна кратък стон, последвано от моментално строполяване на земята.

Вече бяха до нея. Мечовете се вдигнаха и Ихтимона падна на колене, затваряйки очи, чакайки смъртта си. Вместо това обаче се чу пукот и тя видя дълга тояга, която се бе провряла между нея и оръжията. Отвори очи. Пред нея застана мъж с гръб към нея, но тя видя дългата коса стигаща до кръста му и дрехите му, опасани в кожи и миришещи на треви. С измамна лекота все едно отхвърляйки деца той отблъсна тримата и с техниката на майстор удари един от тях по капачката трошейки крак и коляно. Див писък се разнесе в цялата гора, моментално прекъснат от моменталното завъртане на мъжа, който стовари металната тояга в главата му, трошейки черепа му и обсипвайки поляната в сивкаво-бяла течност. Онзи умря на място. Ихтимона се отдръпна настрани, за да може да гледа битката от по-безопасна перспектива.

Облеченият в кожи мъж с рев се понесе напред, а мечовете на последните двама чертаеха умели дъги във въздуха. Някакъв корен го спъна и той отскочи настрани, но не без последици – мечовете им начертаха две кървави резки през гърдите му, което го накара да издаде стон на болка. Ядосано нападна – лъжливо движение с тоягата и с крака си препъна един от убийците. Докато онзи падаше стовари върха във вратните му прешлени, там където се съединяват глава и рамо, трошейки ги като суха вейка. Метна тоягата на земята. Все същата лудост в очите на последния, макар да не знаеше, че вече беше мъртъв.

–         Давай! – изрева мъжът и махна с ръка.

Онзи нападна, с намерение да го посече, но мъжът се хвърли настрани и пое убиеца през ръцете си. Вдигна го високо във въздуха през дрехите с все същата лекота и го стовари на коляното си, прекършвайки жалкия му животец. Битката беше приключила успешно. Ликуващ вик се разнесе наоколо последван от доволен смях. В гръб към нея той изведнъж потрепери и се обърна към нея, за да я погледне, давайки и възможност да го огледа по-добре.

Кестенявата му коса стигаше до кръста и малкото брада по лицето му го правеха красиво, а сините му очи излъчваха някакво сияние, което имаха малцина мъже на този свят. А за своите 110 години, тя беше видяла не малко мъже… Релефното му тяло беше очертано от мускули, които изпъкваха и изпълваха със страхопочитание.

–         Аз съм Карстънфалар. – гласът му беше изненадващо дълбок. – Не се страхувай от мен. Няма да те нараня. Усетих зова ти и се притекох да ти помогна. – Наричай ме просто Карстън.

–         Аз съм Ихтимона. Ихтимона Дарл. – издиша тя. – Чародейка на бога Валутар. Последната… – почти изплака.

–         Значи е вярно. – вдигна почти изумено очи той. – Тези приятелчета са за да  довършат последните.

Тя сведе очи към гърдите му. Някакъв порив я накара да извади кърпичката си и да махне кръвта му.

–         А това ли? – попита той. Тя усети насмешката, но в тази насмешка усети и бушуваща  нежност. – Не се притеснявай, скоро ще изчезнат.

Той подуши въздуха наоколо. Но не като човек, а като… животно. Не забеляза или се направи, че не е забелязал удивлението й и каза:

–         Тука не е особено добра идея да се застояваме. Скоро ще дойдат чакалите и лешоядите. Предлагам да продължим.

***

Картината се разсея и кълбото спря да излъчва енергия. Светлината в черната кула почти спря. Кайрик издаде съсък през стиснатите си зъби. За пореден път тази малка курва, облечена в бяло се измъкваше! Тези глупаци за нищо ги не биваше… Щеше да се справи с нея, рано или късно. Но кой е този? Карстънфалар. Възможно ли беше…

–         Валандор! – изрева черният маг.

–         Да, господарю. – попита недодялания великан, показвайки се моментално с тежки стъпки на вратата. – С какво мога да ви помогна? Кога да убия? Какво трябва да смачкам? Аз съм най-могъщият на този свят и никой не може да ми се изпречи! – изломоти великанът.

Беше се научил, че Кайрик е по-умен от него. Чудеше се дали да не го убие… Извисяваше се над него с повече от 10 стъпки и само ръката му беше голяма колкото целия му торс… Но пък от друга страна, усещаше, че ако се опита да му навреди онзи ще го убие за секунди. Кайрик знаеше това и му харесваше.

–         Но си и най-тъпият! – каза магът. – Искам да намериш Карстънфалар и да го убиеш!

Самообладанието на полуумния великан се изпари. Гласът му беше изненадващо несигурен и дали можеше да се каже “изплашен”? За неговите размери беше повече от комично.

–         Моля? Сигурен ли сте? Той не е обикновен човек! Ако съществува разбира се… Защото според хората, той бил легенда.

–         Глупако, кога за бога ще разбереш, че и великаните са легенда сред местното население?!

–         Ами не знам…

–         Не се и съмнявам, идиот такъв! – въздъхна шумно Кайрик. – Както и да е, ти нали не си обикновен великан? – размърда ноктестите си ръце черния чародей. Усмивката му беше жестока, а лицето му излъчваше увереност. – Намери го и го убий. Ако убиеш и чародейката с него ще те възнаградя богато. – Усмивката му се разтегли в озъбване.

Валандор също се опита да изпише усмивка на лицето си и след малко започна да се смее с тежкия си боботещ глас. Към него се присъедини и фалцета на Кайрик, който почти се извиси над басовото боботене на Валандор. Щеше! Щеше да владее света, какво и да стане! Валутар щеше да изчезне с Ихтимона! Яруак щеше да победи и да направи Кайрик богоравен!

***

–         Разкажи ми Ихтимона. – каза простичко Карстън с дълбокия си баритон. –  Разкажи ми за всичко.

Храната беше чудесна – бяха яли еленско. Лагерният огън тъкмо догаряше, гонейки чакалите и вълците, които виеха в нощното небе. Седейки на земята усети как очите и бавно се затварят. Пропъди съня с усилието на волята си и протегна ръка. Огнена топка се беше оформила в ръката й, което кой знае защо не направи никакво впечатление на Карстън. Това малко я поядоса, но не го показа с нищо. Важното беше, че магическата и сила се беше завърнала. С една нощна почивка щеше да си завърне цялата си предишна мощ. Ихтимона размърда сиво-белите си коси, които бяха в контраст с младото и лице и топката внезапно изчезна:

–         Бог Яруак е бог на злото. Предполагам знаеш това добре.

Той кимна отнесено.

–         Иска му се да владее света. Затова изпраща слугите си да убиват пилигримите на чуждите богове. Правейки това обаче той избива и своите пилигрими, макар да присъединява нови. Аз съм последният най-висш пилигрим на бог Валутар и ако умра моят бог ще изчезне. Останките от обикновените пилигрими ще бъдат премахнати лесно. Първата атака отмина за малко. Но ще има и други… Висшият пилигрим на Яруак, Кайрик ръководи цялата мръсна операция. – каза тя забила поглед в горяшите съчки. – Не съм сигурна дали ще мога да го спра.

–         Какво смяташ да правиш? – попита я Карстен след дълго мълчание.

–         Не знам. – каза тя. – Може би ще трябва да се изправя срещу Кайрик, за да го убия. Не съм сигурна. Но знам, че ако умра балансът ще си отиде. Тогава нищо няма да може да спре Яруак.

–         Обещавам ти, че докато си с мен нищо няма да те нарани. – каза той, простичко. – Имаш думата ми.

Нямаше навика да се доверява на други хора, но усещаше, че този непознат не я лъже и започна да изпитва най-дълбока привързаност към него.

–         Започвам да губя магическите си сили. – въздъхна тя. – Време е да действаме. Отслабвам ли, Кайрик става по-силен от мен. Мисля, че трябва да се изправя срещу него, Карстън. – каза тя. – Поне докато имам сили. Няма да бъде за дълго. Едно време бях по-могъща от когото и да е било. Сега не е така. Може би докато говорим той вече е набрал достатъчно мощ да премахне теб и мен. Ами ти, кой си ти? Защо бродиш по тези места? Казват, че чудовищен звяр бродел тука и избивал всичко живо.

–         Така ли казват. – вметна нехайно той. – Не съм чул… Както и да е. Аз съм обикновен човек. Просто странстващ обикновен човек.

–         Видях те как въртиш тоягата… Малко са “обикновените” майстори като тебе, които се бият с такова изящество. – вметна полунастоятелно тя.

–         Просто съм  добър. – отряза я той леко разгневено. – А сега спи. – гласът му отново си възвърна прежната нежност. – Имаш нужда. Днес беше тежък ден и за двама ни. Най-вече за тебе…

Той дойде при нея и я насили да легне. Тя се опита да се противопостави, но крайниците и бяха уморени и се подаде. След което я зави с наметалото си. Ихтимона не усети как сънят дойде.

***

–         Сигурен ли си, че така трябва, учителю? – попита несигурно Карстън.

–         Да, момчето ми, никога не съм бил по-сигурен. – отвърна фигурата в бяла роба. – Ако тя действително е тази за която се представя, то Ихтимона е най-висш пилигрим, така че ще трябва да я пазиш като очите си. Ще се наложи да рискуваш за нея дори живота си. Чуваш ли ме? Живота си! Колкото и да не ми се иска, де… – промърмори той на себе си.

Беше 4 часа посред нощ, а Ихтимона спеше, завита в наметалото си и няколко прясно одрани кожи. Карстън се беше отделил, за да говори с образа на своя учител и наставник мага Еруин. Еруин се беше телепортирал за да се свърже с него. Сякаш усещаше, когато Карстън е в състояние на обърканост. Беше едно весело брадато старче, облечено в бяло, високо 1,50 и един от най-могъщите друиди-магове на всички времена, както и един от най-добрите майстори с тоягата. Познаваше го откакто се помни. И го обичаше откакто се помни.

–         Опасявах се от това… – въздъхна Карстън. – Няма ли друг начин?

–         Не.

–         И все пак?

–         Не, бе не. Няма.

–         По-дяволите. Да рискувам живота си заради някакво момиче… – изръмжа недоволно Карстън.

–         “Момичето” е на 110 години. – вметна небрежно Еруин.

–         А, аз на 150. – вметна още по-небрежно Карстън.

–         Разбира се, че си синко. А, аз съм на 1150. – гласът на мага беше целият небрежност. – Точно когато се роди навършвах юбилея си, тамън ставах на 1000. – гордо каза старчето.

–         Както и да е… – въздъхна полуиронично, полууморено Карстън. Еруин обичаше да се отплесва от темата дори ако утре му се кажеше, че е свършека на света – И дай по-хубаво вместо да си мерим годините, да помислим какво ще правим с Ихтимона!

–         Тя ще трябва да стигне до Диаманта в крепостта на Яруак, пазена от Кайрик.

–         Това не е ли легенда? – сбърчи чело пообъркан Карстън.

–         Като бърчиш чело, си много чаровен. Убеден съм, че момичетата много те харесват. – вметна нехайно магът. – Според местните ти също си легенда. И то не от вчера или от оня ден. Защо не се избръснеш някой ден, синко? – смени той изведнъж темата.

–         Ако разкараш тая бяла роба и аз ще се избръсна… – измърмори Карстън. – Както и да е, карай накратко! – изръмжа той.

–         Ами тя ще се изправи срещу Яруак, в неговата крепост, бъкаща от ужасии, страхотии, и прочие. Има огромни троли и огрета! Гадни паяци и орки, както и гнусни гоблини, – старчето се вживяваше и говореше все едно описва някой местен цирк. – както и…

–         Хубаво. – прекъсна го с досада Карстън. – Тази “екскурзийка” само с образователна цел ли ще бъде или заради нещо по-специално?

–         Ами нали ти казах, че там тя ще се изправи срещу мощта на Яруак и Кайрик. – каза разсеяно той. – Тя е единственият човек, който има потенциала да го направи. Освен това трябва преди това да премахнете Кайрик, който няма да ви чака с пръст в уста. Неговите слуги също не са за подценяване.

–         Ами ти какво ще правиш?

–         Аз ли? Хм, не бих ти казал в друг случай, но сега не виждам защо не… – въздъхна уморено Еруин. – Ами аз чистя култа. Из цялата страна. Докато стигнете там, ще съм премахнал… точната дума всъщност е “премазал” – уточни той сякаш на себе си –  култа в Падаме, както и в Гринвил, както и в Стоуа, както и в… – Карстън се прозя отегчено. – Хм, така де… Основната част ще я изнесете вие, въпреки това. Твърде стар съм за такива неща. – изпухтя той. Гласът му изведнъж стана строг. – Не бързай обаче да ме съдиш. Избивам ли култа, тя – посочи той спящата Ихтимона. – тя ще става по-силна и готова за битка с Кайрик и Яруак. Междувременно обаче се нуждае от твоята закрила, както и от време. – Гласът му се вледени. – Постарай се да и осигуриш и двете неща. Не ме разочаровай, Карстън. Съдбата на света е във вашите ръце.

Карстън се умълча.

–         Ти винаги си бил стар Еруин, за каквото и да е било! – изръмжа войнът. –  Не се притеснявай. Ще направя както казваш. Ще поддържаме връзка. Пази се!

–         Пази се и ти, момчето ми! – чу се ехото на изчезващия образ на стария маг. – Грижи се най-вече за…

Еруин не успя да довърши, но Карстън вече знаеше за кого “най-вече” трябва да се грижи. Най-вече за нея. За Ихтимона.

***

Слънцето грееше над гората, правейки от нея невероятна гледка. Птичките пееха сутрешната си песен, изпълненена с очарвоание, когато Ихтимона се събуди и се протегна. Огледа се и замалко да си глътне езика от изненада. Един огромен снежнобял вълк със също такива бели очи с отенък на зеленото я наблюдаваше с интерес. Лежеше до останките от лагерния огън. Стресната тя тласна волята си, за да се защити от звяра, но той само стоеше легнал и я наблюдаваше. Полуядосана на себе си тя погледна звяра в очите. Вълкът и отвърна на погледа. Стояха така няколко минути.

–         Ако иимаш нещо да ме пииташ, питайи, човешка самке. – проговори спокойно вълка със странен виещ глас, долавайки се леко раздразнение. – Не че е кой знае какво, но просто не обиичам много-много да ме гледат в очиите, така втренчено. Прави ме нервен…

–         Къде е, Карстънфалар? – попита тя с изтънял гласец. Вълците определено нямаха навика да говорят на човешки език!

–         Мечата лапа, ли? Ами, отиде да провери какво става наоколо. – Повери ми да те пазя, човешка самке. Не се притеснявай, – махна с лапа вълкът. – ще се върне! – каза той със същия виещ глас, “посребрен” от уверен отенък.

Меча лапа? Не говореха ли местните за това? За огромен звяр, който оставял огромни мечешки следи по тия места? По-големи дори за обикновена гризли. Макар, че това може би е само прякор на Карстънфалар… Ихтимона погледна отново вълка, който я гледаше с приятелски поглед.

–         Може да ти прозвучи нетактично, но би ли ми казал ти как така приказваш човешкият език? – попита притеснено Ихтимона.

–         Разбиира се. – каза услужливо вълкът с виещ глас. – Казвам се Бели очи. Хубаво е да се запознаем… Няма нужда да мии казваш как се казваш, защото аз вече знам. Ти си Иихтимона, нали? Карстън ме намери преди 30 лета като цялата ни глутница беше избита.

–         Преди 30 лета? Че вълците не живеят ли доста по-малко? – попита тя.

–         Аз не съм обикновен вълк. Мечата лапа също не е обикновен човек… – уточни сякаш на себе си, замислено вълкът. – Познавам го от около 30 лета…

–         Остарял ли е през цялото това време?

–         Не разбирам какво имаш предвид. – изръмжа Бели очи.

–         Променил ли се?

–         А, това лии. Не. През всичките тези лета иима все същото телосложение и все същото лице. Та, да се върна на темата. Значи той ме намерии и ме отгледа, като свое сукалче. Последните години обаче открих, че от прекаленото общуване с него започвам да разбирам неговия езиик. Това може би се дължи на факта, че аз не съм обикновен вълк, както и това, че той не е обикновен човек. – вълкът напарави кратка пауза. – Може да се каже, че срещата нии беше… предерчена. – Така както го виждаш сега, аз съм го виждал през целия си живот.

–         Предерчена?

–         Да, предречена, всъщност. – каза огромният звяр.

–         Предполагам вече сте се запознали? – попита туко-що появилият се Карстънфалар. Не го бяха дочули как идва. Стъпките му не правеха никакъв шум, макар Карстън да имаше респектиращо телосложение.

–         Е, аз ви оставям. – изръмжа Бели очи. – Ако има някакви проблеми, знаеш как да ме намериш, Меча лапа.

Карстънфалар изръмжа, като мечка:

–         Разбира се, бойни другарю.

Бели очи се извърна и скоро изчезна в гъсталаците. Карстън се загледа зад него отнесено.

–         Интересни приятели, имаш Меча лапа. – каза иронично Ихтимона, натъртвайки на Меча лапа.

Той я погледна все едно гледаше през нея, не усещайки иронията в гласа и.

–         А ти имаш интересни неприятели, Ихтимона… – въздъхна той, притваряйки очи.

–         Криеш нещо от мен. – каза Ихтимона. – Каква е тайната ти, Карстънфалар? – Тя изведнъж скочи и се приближи до него на сантиметри от лицето му. Изведнъж и се прищя да го целуне. В очите му изригна болка, от което на нея и се приска въобще да не го е изричала.

–         Ще дойде време, когато ще я разбереш.

Тя го хвана за ръката, но той с удивителна лекота се измъкна, след което скочи в храсталаците с един могъщ скок. Ихтимона постоя за малко, гледайки натам накъде беше изчезнал, обмисляйки дали да не го последва, но се отказа. В крайна сметка, той знаеше гората по-добре отколкото нея и имаше голяма вероятност да се изгуби. Изведнъж, тя просто седна на земята и заплака… Щеше да изкопчи от него рано или късно истината! Щеше!

***

Карстънфалар мрачно погледна луната. Цял ден странеше от нея, боейки се, че може да и каже… Но все пак беше около нея, за да я пази.

–         Тя все някога ще разбере какъв си. – се чу гласът на Еруин. Карстън беше свикнал на появяванията на своя ментор. – Не можеш вечно да го криеш. – каза нежно магът. – Ти си това, което си, Карстънфалар! През всичките тези години това и се опитвам да те науча. Скъп си ми като син, обичам те като син, но не мога да гледам как измъчваш нея и себе си! Тя изпитва чувства към тебе, синко! Нима ще седиш и ще гледаш как се измъчва?! Нима ще седиш и ще измъчваш себе си?! Не бива така, синко. Кажи и какво си, може би ще те разбере.

–         Няма да и го кажа! – Еруин вдигна очи към Карстън, полувъпросително-полунастойнически. – Ще и го покажа.

Старчето се потърка по брадата.

–         Не че ефекта ще бъде по различен де… Макар, че не знам как ще реагира като те види. Тя може би е по-силна от тебе, синко. Притежава огромна магическа сила в запас, която от ден на ден ще нараства. Може да те убие без да мигне… Внимавай, как и го показваш.

–         Разбира се, татко, ще внимавам.

Еруин подсмръкна:

–         Никога не си ме наричал, “татко”…

–         Е, сега е за пръв път. – каза Карстън и стисна в мечешка прегръдка старчето.

–         Внимавай, ще ме убиеш, някой ден! – измуча Еруин.

Двамата се разтърсиха в неудържим смях. А гората и луната ги гледаха с интерес.

***

Магическа топка прелетя и се разби в близкото дърво. То сякаш живо се сгърчи, но устоя.

Бяха петима облечени в черно, както и с качулки, които скриваха лицата ми. Не че имаше голямо желание да ги гледа де. Беше виждала лицата им когато бяха мъртви – поклонниците на Яруак имаха навика да си режат носовете.

–         Значи мислите, че можете да се сравнявате с мен, жалки аколити? – Усети набъбващата сила в себе си. Беше отново силна, даже малко по-силна от преди, което я накара да се усмихне. Очите и станаха бели като сапфири. Ако нямаше проблеми, тези петима поклонника не би трябвало да бъдат пречка за нея.

–         Ние ще те унищожим, предателко на Валутар! – изрева един, очевидно главатаря на петимата. Въпреки фантазима в гласа и очите, не прозвучаха кой знае колко убедено.

–         Ще видим. Готови ли сте жалки червеи, да се биете с мен?!

Ихтимона се засмя и насочи ръката си напред към тях. От нея излезе огнена стрела, която се понесе към един от петимата. Той парира и миг след това те се свързаха в пръстен около нея. Ихтимона се усмихна презрително. Бяха по-силни, но или бяха глупави или прекалено самоуверени – нанесеше ли поражение по един от тях другите щяха да го понесат с приблизително същата сила! Събирайки цялата си мощ Ихтимона изпрати светкавица към главатаря. Само един равностоен магьосник можеше да я отблъсне. А тези определено не бяха такива. В този миг те обаче се отвързаха от пръстена, което накара Ихтимона да изругае. Ако бяха останали щяха да умрат! Въпреки всичко не се разминаха без последствия – главатарят рухна с писък и миг след това раздраното му тяло спря да мърда след известно време конвулсии.

Ихтимона се ухили в жестока усмивка. От земята изскочи някаква огромна уста, като част от огромно лице. Един от тях за миг изчезна в писък, което беше последвано от изхрущяване на кости и в радиус няколко метра, всичко се опръска с кръв. Останалите трима гледаха сякаш ударени от гръм. “Скоро ще ги удари”, помисли си Ихтимона. Тя събра ръцете си и с цялата си сила създаде огнена топка, която просветна в ръката и. Разпери ръце и там където седяха тримата я метна. Чуха се отчаяни писъци, и три овъглени тела паднаха на земята.

Чародейката се огледа. Бяха нанесли доста големи щети.

–         Това трявба да се оправи. – измърмори тя. Бясно около нея всичко започна да си възвръща предишния вид. Тревата започна да се заменя с отново същия зелен цвят. Дърветета започнаха да си възвръщат стария вид. След няколко мига поляната отново беше същата. Единственото, което свиделстваше за магически дуел на това място, това бяха телата на петимата аколита, които лежаха на земята,

Изведнъж и причерня – битката и възстановяването и бяха отнели доста сили. Отпусна се на земята. Последното нещо, което видя, беше как две мечешки лапи я взимат на ръце. Опита се да извика, но нямаше сили за това. Всичко стана черно около нея…

***

Главата я болеше, когато се събуди, но болката бързо отминаваше. Вдигна се на лакът, за да види муцунката на един вълк, който беше положил глава на гърдите и и Карстънфалар клекнал, който от своя страна я гледаше с обезпокоен поглед.

–         Добре ли си? – попита Карстън с тревожен глас. – Мисля, че си добре, да. – усмихна се той. – Бели очи не се отдели от тебе, още от припадането ти. – засмя се той. – Казах му да търси, някоя красива вълчица наоколо, но…

–         …какво по важно има от това да пазиш самката на Мечата Лапа?! – каза иронично вълка.

Карстън се изчерви, което го направи още по-привлекателен:

–         Бели очи, казах ти, че тя не ми е самка!

–         Добре де… Е, аз ви оставям… заради красивите вълчици. – ако вълкът можеше да се смее, положително щеше да го направи. Врътна презрително опашка и с един скок изчезна в храстите от полянката, на която се намираха.

Двамата седяха за известно време без да продумат.

–         Ами ти? Ти би ли ме изоставил, заради други красиви “вълчици” или не съм достатъчно красива за тебе. – язвителната нотка не можеше да остане незабелязана, този път.

–         Никога не съм го отрекъл, първа поклонничке.…

–         Зарежи титлите! – изръмжа тя, изправяйки се. Карстън също се изправи, което я постави в ситуация да го гледа от една педя в очите. – Ами ми кажи защо се криеш от мене! Какво криеш от мен!

–         Не се крия. –  каза полуобидено-полугневно Карстънфалар. – Просто не смятам, че аз съм подходящ мъж за тебе.

–         И защо така смяташ? Умен си, силен си, красив си, чаровен си, добър си. Все качества, които биха накарали всяка друга жена да и затупти сърцето! Тогава какъв е проблема?!

–         Не съм сигурен, че би искала да знаеш. – въздъхна Карстънфалар. – Не ме  моли повече! Аз искам да си лягам… Освен онези петима, аз имах още със седем да се разправя…

–         Не сменяй темата! Кажи ми кой си ти! Какъв си ти?!

–         Проблемът е дълбок… Аз…

–         Защо не ми кажеш?!

–         Мога да ти покажа, но се страхувам, че ще ме нараниш…

–         Да те нараня?! Никога не бих сторила такова нещо!

–         Не съм сигурен. – изръмжа Карстънфалар. – Сега ще видиш, нещо, което надали ще ти хареса в мене… Нещо, което се опитвах да не показвам. Твоите молби обаче се оказаха твърде настоятелни. Сега виж, моята друга форма!

Някакво сияние обви Карстън, което за момент я заслепи. След по-малко от секунда пред нея седеше най-огромната мечка, която беше виждала през живота си. Голяма повече от дванайсет стъпки с лапи големи, колкото главата и. Тя издиша в уплаха и изненада, като вдигна ръце, за да се защити. Мечката сведе поглед и в този момент тя съзря умните красиви сини очи, които красяха преди лицето на Карстънфалар и протегна ръка да погали муцуната на звяра, в който се беше превърнал той. Мечката изръмжа доволно.

Нещо и прищрака. Мечата лапа. Ами да! Огромен звяр, казваха ловците. Звяр, който спасил живота на не един ловец от глигани или други горски клопки. И то според думите на един старец, той се въртял тука, докато старецът бил дете. Даже го бил виждал, как се разправял собственоръчно с някакви мародери.

Сиянието пак обви Карстън, който остана със сведени очи. Ръката и остана на брадатата му буза, нежна и мека на допир. Карстън се обърна за момент с наведена глава. Няколко мига след това се чу глухия му глас:

–         Баща ми е бил ликантроп, но не от ония, които се превръщат във вълци. Неговата ликантропия е била различна. Умел е на всяко пълнолуние да се превръща в това, което видя туко-що пред очите си. Бил е ковач и според думите на моя учител Еруин… – тя отвори широко очи. – Да, – каза той, усещайки изненадата и, дори обърнат с гръб. – Еруин не е легенда, той е човекът, който ме отгледа и един от най-могъщите магове. Та, според неговите думи, макар и звяр да е държал в себе си, баща ми е бил добър човек, честен и лоялен. За съжаление поради факта, че е имал много по-добри регенеративни способности, което водело до неговото неостаряване, както и разкритието на неговото алтер-его, го е поставило в положението да бяга от град на град. При един от тези случаи, баща ми се срещнал с една нимфа, която го приютила. Разкривайки тайната си, баща ми преспал с нея, но в случая и двамата не разбрали, че вече са били създали живот. Нимфата, чието име никога не ще узная, не е очаквала да се родя момче – напротив те нимфите винаги се раждат момичета… Не и този път обаче! – гласът му се беше свел до дрезгав шепот. – Кръвта на баща ми е била силна – той е бил могъщ ликантроп… И аз съм се родил момче и майка ми е умряла, за да ме дари със своя живот и да запази моя. – Карстънфалар се обърна към нея, а от очите му струеше болка. Ихтимона не усети как нейните сълзи са почнали да се стичат. – Колкото до баща ми, скоро след срещата с нея е бил принуден отново да избяга. За съжаление, тежко ранен от стрели и бягащ и затъващ, баща ми не могъл да избяга, от ръцете на преследвачите. Въпреки своята звероподобност, баща ми никога не е убил едно човешко същество, дори, когато то му е причинявало болка, като онези преследвачи – аз не ги мразя и не съм отишъл да отмъщавам на техните потомци – ликантропията не е на почит. Въпреки всичко съжалявам, че не съм могъл да видя нито един от родителите си… И плодът на нимфата и мечколака е това, което виждаш – аз! Заради чистотата на своята майка, но и заради звероподобието на баща си, аз мога да се превръщам в мечколак, когато пожелая, независимо от условията и обстоятелствата, било то денем или нощем, утрин или вечер. От баща си, но най-вече от майка си, тъй като нимфите са почти вечни, съм наследил възможността да живея безсмъртен живот. Нещо трудно за вярване, защото тя е мъртва, а дървото и – живо.  Все пак съм получил този дар… Мага-друид Еруин ме отгледа и ме научи, на боя с тоягата – оръжие, което претендирам да владея до съвършенство. Съмнява ме, дори самия Еруин да успее да ми се противопостави на бой с тояги… – каза Карстънфалар с горчива усмивка. – Оттогава насам живея тук. Намерих Бели очи и още един два-горски приятеля, с които ловувам днес и с които другарувам и ме спасяват от самотата. Колкото до легендите – да, знам за тях, но мога да ти се закълна, че нито един човек, чиито намерения са били чисти, не е пострадал от моите ръце в тази гора… Даже съм се старал да помагам на добрите ловци… Често слизам преоблечен като пътник за да узная някоя нова новина… Тоест веднъж на 10-15 години, което представлява трудност за хората да ме познаят след това време…

Карстън помълча:

–         Това е с няколко думи… – въздъхна тъжно той. – Аз съм човек, но и животно… Живея два живота и се старая да пазя баланса между тези си два живота. Колкото до тебе – сигурна ли си, че искаш да обичаш човек, като мене?

Порив я накара да го прегърне и да впие устни в неговите:

–         Мисля, че ще започна да свиквам! – издиша тя в гърдите му.

***

Еруин гледаше Карстън и Ихтимона за малко след което се обърна и каза:

–         Боже Валутар, пророчеството започва да се сбъдва… В него пише…

–         Знам какво пише в него Еруин… Няма нужда – каза с усмивка и лека досада Валутар приел образа на млад къдрокос левент.

–         Там е казано, че две безсмъртни чеда ще се срещнат и между тях ще пламне любовта, като… – започна разпалено Еруин сякаш не чул отговора на своя бог.

–         Еруин! Знам какво пише в пророчеството! – Валутар направи жалък опит да спре бялото старче своите приказки, макар осъзнавайки, че белята вече бе станала…

–         …като това ще бъде може би края на ерата… – очите на Еруин пламтяха в див ентусиазъм.

–         ЕРУИН! – просъска Валутар като няколко слюнки се разхвърчаха наоколо. – ЗНАМ КАКВО ПИШЕ ТАМ! НАЛИ ВСЕ ПАК АЗ СЪМ ГО ПИСАЛ…

–         …на ерата на Яруак и началото на господството на светлината…

Валутар въздъхна уморено.

–         Ох! Твърде стар съм за такива неща… – проплака богът.

Posted юли 11, 2010 by elan morin tedronai

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: