Огледаха се двама   Leave a comment

Артур се стелеше в Тел Айеран Риод. Мислите му го обличаха в различни слова, различни премеждия. И избухваше мисълта му в откъслечни спомени и тягостни разкрития. Беше загубил сина си Модаир едва 17-годишен. Болката беше отминала когато жена му и двете му дъщери бяха убити. Не беше както преди. Връзките му на тавирен сякаш отслабваха. Там имаше нещо.
Сякаш изведнъж беше грабнат. Видя само тъмния мъж. Беше Джалуин Моерад, но беше и различен. Очите му се давеха в пламъци.
– Ти?! Излъстителят на Надеждата…
– Аз съм! А ти… Ти си важен за шарката. Мога да те изтръгна, силен съм. Бяхме родени двама: аз и Драконът. Но ти си важен. Силата ти на Тавирен не може да се сравнява с моята. Аз съм тук и Великият Властелин ще победи, това е несъмнено. Но не се опитвай да разстройваш шарката, стари човече! Ще умреш, но всяко нещо с времето си! Прати синовете си отвъд морето и тържествувай над тези нахални малки кучки, наречени Айез Седай! А сега… крещи! – силата на могъщия се надвеси над него и изтръгна сякаш всичките му връзки със света. Артур закрещя и крещя дорде остана без сили, но усети, че го обвиват странни спазми. Усети как великият му дава някакъв предмет и как всичко побелява, размива и открива.
Артур се събуди. Зашеметеният Артур се изтръгна и усети как цялата му сила беше… слаба. Почувства се невероятно стар, въпреки че беше едва в 60-те си години.

***

Крясъкът на Лутаир огласяше площада. Артур бичуваше сина си, който не искаше да отплава. Годините летяха. Войната срещу Тар Валон продължаваше. Годините бяха тежки. Сред хората върлуваха болести като скорбут и проказа. Дъщеря му Лайуинде гледаше мълчаливо. Светът беше обединен, но трябваше да се използва времето за географски открития и дипломатически връзки с народите, които бяха отвъд Аритския Океан. Това Лутаир не можеше да разбере и трябваше да бъде наказан. Въпреки това Артур се чувстваше странно угнетен и натоварен. Странно беше, че Джалуин, който подкрепи решението му най-найсточиво, също толкова настойчиво искаше той да бичува собствения си син. Но нямаше време за въпроси. Армията на Мрака се възраждаше. Властелини на Ужаса и луди мъже усетили сайдин. Артур беше крал на цивилизования свят и мислеше: трябваше да насочи всички войски към Тъмния, но Джалуин настояваше първо да се помисли за „тъмните кучки“ Айез Седай и за изследването на териториите отвъд океана, а после Сянката. Махаше с ръка и обещаваше, че тя е слаба. И Артур се съгласяваше. И с времето усещаше, че все по-лесно и по-лесно се съгласява с Джалуин. Чувстваше се слаб и искаше тайно лечение от Айез Седай, но Джалуин го кълнеше, че те са щели да му съсипят живота. Артур пак се съгласяваше.

***

Артур усети как обикновената настинка е повече с мрака, който обви душата му. В последен опит извика:
– Ектениса!
Чу се глас и в стаята връхлетя млада жена.
– Седни дъще! – гласът на Артур звучеше силен. В него блестеше обаче спомена. Джалуин беше дошъл с фалшивото си лицемерничене. Тогава си спомни едни огнени очи и бавно ги постави на лцието на Джалуин. Ишамаел! Почувства се слаб и измамен. Реши да удари преди да загине. Закрепи само тази връзка, която имаше като тавирен. Остана тя. И се изви, удари с тяло и гласът му избухна:
– Иди дъще в Шара. – тази младост, тази огнена сила не се беше чувала в стария войн отдавна. – Иди там и поготви народа. Сторих грешка като пратих Лутаир. Сторих много грешки, но ще тържествува светлината. Душата ми беше измъчвана от Ба’ал Замон. Проклети и да са Айез Седай! Проклети да са! Те бяха играчки на Ба’ал Замон! – Ектениса ахна. – Направи това. Шара е нужна. За да не победи Сянката! За да я има Дракона!
Старият крал изкрещя войнствен вик, душата му разцепи синевата и остана само образа му – в умовете и душите на хората. Тялото му рухна безжизнено.

***

Някъде там Ба’ал Замон хладно се подсмихна. Залогът се качваше твърде много, но играта си струваше. Чувстваше се странно уморен. Трябваше да спи. Можеше да не спи толкова много, но се наслаждаваше на странната летаргия от печата, който беше създал Драконът Луз Терин. Понякога знаеше, че може да го счупи, но в същото време постоянно отлагаше това и не усещаше как времето отлита. Той беше сякаш замразен, но само дъхът му оставаше над света. Беше издишал мигом в мига на удара и се беше опълчил на Дракона. Беше и вън от стазиса. Ишамаел чертаеше, но в тези странни времена шарката нямаше нужда от Дракони. Ишамаел се усмихна, затвори и очи и душата му се озова в странен стазис и там видя скапващото се лице на Агинор, обезобразения Балтамел, типичния егоист Демандред и свирепия натуралист Самаил. Ишамаел имаше време само да погледне и умората и стазиса го прикрепиха. Той заспа отново. В съня, усети само знанието, че ще излезе отново и ще запали света. По диво от очите си. По диво от душата си.

Advertisements

Posted декември 26, 2011 by elan morin tedronai

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: