Глава 1: Нови Срещи   3 Коментари

Нови срещи

Данас Кайсел се усмихна. Той беше мускулест мъж с къса русо-кестенява коса с малки, ама много малки отенъци на сиво. Всичко това обаче беше скрито под един стоманен шлем, който покриваше почти цялото му лице. Обикновено той носеше забралото вдигнато на горе за по-голямо удобство, а го спускаше само по време на битка. Походката му беше на закоравял войн, преминал през стотици битки, а суровият му поглед караше и най-закоравелият рецидивист да се позамсли преди да действа. На гърба на коня, за по голямо удобство, висеше великолепна гравирана стоманена алебарда, чието острие беше голямо колкото един човешки лакът. Дръжката и беше обкована, което правеше възможно да отблъскваш удари с еднаква лекота така както ги отблъскваш с меч, сабя или брадва например. Най-отдолу имаше едно малко острие, което лесно човек може да забие на земята. По острието на алебардата се виждаха засъхнали белези от кръв, доказателство за честото използване на това великолепно оръжие. Нищо друго не съчетаваше така добре копието и брадвата! След като блъснеш противника от коня и ако той все още е жив, скачаш и го почваш. Никакви такива лигавщини с мечове, брадви, боздугани и тем подобни! Заради това и качество, Данас я обичаше и владееше отлично. Конят на паладина изпръхтя. Той го потупа по шията и животното отново изпръхтя този път, обаче доволно. Жребецът се казваше Голиат. Беше абаносово черен. Данас го беше купил преди 3 години от един коняр в Бренвил. Засега той беше стократно изплатил цената си, която тогава беше доста голяма по джоба на рицаря.

Паладинът погледна в небето. Вече бе започнало да се стъмва, някъде в далечината се чу вълчи вой. Голиат нервно изпръхтя. Данас се наведе от седлото и каза;

–         Не се страхувай стари приятелю! Щом аз съм тук никой не може да те нарани!

То и така си беше. За 3 години вярна служба Голиат не беше пострадал осбено много. Само няколко стрели в задните части от гоблини и това беше всичко.

Стигнаха до една малка полянка. Данас се огледа:

–         Е, мисля, че тук става за бивак, ами ти какво ще кажеш Голиат?

Голиат изцвили безразлично. За около половин час Данас напали огън и легна на земята,направи плаща си на топка и положи глава върху него. Постави вярната алебарда до него за да му е под ръка и каза:

–         Лека нощ Голиат!

Конят отново изцвили сякаш в отговор.

Данас спа учудващо спокойно и сънува времето когато беше дете. Сънува, когато баща му беше Пръв Рицар на Кръвта. Както и Данас след него. Но Орденът на Кръвта беше унищожен от варварските нашествия на обединените сили на орки и гоблини. Те се бяха вдигнали на щурм. Защо ли? Данас не знаеше отговорът на този въпрос. Баща му беше загинал в тази абсолютно безмислена и кръвопроливна война. От тогава бяха минали 15 години. На сутринта се събуди сънен. Протегна се и…

–         А ти се събуди вече? – каза ръмжащ глас зад него.

Данас  светкавично се разсъни, протегна се, хвана здраво алебардата и скочи на крака, готов да продаде скъпо живота си. Мълниеносно се обърна, но това, което видя смрази кръвта му:

Величествено зелено тяло, дълго около 15 – 17 метра, Данас не можеше да прецени. Глава дълга колкото ръста на паладина с малки светещи очички, две огромни прилеподобни крила, които се поклащаха от вятъра. Огромни змийски люспи покриваха зеленото му тяло. Кълбета дим излизаха от ноздрите на съществото.

С една дума – Дракон. Въпреки че това същество беше страшно, по своему то беше красиво и величествено. Данас едва се удържа да не падне на колене пред силата и мощта на това прекрасно създание.

Усещайки че челюсттта му се е откачила до гърдите Данас бързо си затвори устата. Разтърка очи. Не, това не можеше да бъде истина! Дракон от няколко века насам не е идвал!

–         Какво ме зяпаш, бе? Не си ли виждал дракон досега.

–         Не, не съм. – успя да изломоти Данас. Усети гласа си странно изтънял и се опита да вложи спокойствие в гласа си, прокашлайки се:

–         Кой си ти?

–         Кой съм аз ли? Аз съм Ринфаел, – лека нотка на гордост се прокрадна в басовия гласа на съществото – син на Арастандел – господарят на Зелените дракони – натърти съществото. – Идвам от Южните земи. Все още нямам 100 лета, затова нашите никога не биха ме пуснали да се скитам сам по широкия свят! Ами ти, кой си? Като ти гледам облеклото мисля, че си професионален войн.

–         Казвам се Данас Кайсел и съм нещо повече от обикновен приключенец! Аз съм Рицар на Кръвта, – в гласа на война също се усети гродост – но в момента съм прост паладин.

След това млъкна. Двамата се наблюдаваха около 5 минути съсредтоточено и накрая Данас се осмели да го попита:

–         Какво правиш тук? Защо си тук?

–         Ами, какво да ти кажа, както си летях видях лагерния ти огън и реших да изчакам да се събудиш. Тъй като ми беше скучно, реших да си поприказвам с теб, но сега след като си се събудил, аз вече няма какво да правя тук така че ще взема да си ходя!

Данас се огледа. Всичко си беше на място. Защо ли усещаше, че нещо определно не е наред? Рицарят пак се огледа. Да, нещо определено не беше наред. Отиде до дървото, където беше завързал Голиат. Сега там беше само седлото и юздите, които изглеждаха зверски откъснати. Той се съмняваше че има човек способен на такова нещо. Данас знаеше силата на Голиат, тъй като жребецът не можеше да се изтръгне толкова лесно от юздите. Дори да беше станало такова нещо, той би трябвало да чуе шума от това действие. Затова се обърна и погледна дракона!

–         Довиждане! – весело каза драконът, който вече се беше обърнал и приготвил за полет, разпервайки огромните си крила.

–         Чакай малко, Ринфаел!

–         Какво има? – го попита Ринфаел през рамо.

–         Къде е конят ми? Предполгам че си го видял. Един такъв абаносово черен на цвят, доста едър.

–         А, това твоят кон ли беше? – каза драконът с невинна усмивка.

–         Да! Къде е?

–         Амииии… аз… такова… Ами как да ти кажа? – започна да говори съществото с опрадваващ се тон.

–         Не увъртай! – сряза го Данас. – Къде е конят ми?

–         Ами, аз… такова… изядох го! – изтърси направо Ринфаел.

Последва момент на тишина, нарушавана само от пееенето на пойните птички. В този миг, гората беше огласена от див безсловесен рев изпълнен с отчаяние, който спокойно можеше да си съперничи с рева на разгневен дракон. Ринфаел го погледна с уважение:

–         Хммм, хубав глас вадиш! – похвали го свойски драконът.

–         КАКВОООО??!!! ИЗЯЛ СИ МИ КОНЯ??!! ИЗЯЛ СИ ГОЛИАТ??!! МОЯТ ГОЛИАТ??!! – Данас отново изрева.

–         Ами да, бях много гладен, а по принцип е извън моят кодекс да ям хора. – изломоти драконът.

–         КАКВО МЕ ИНТЕРЕСУВА ТВОЯТ КОДЕКС, БЕ ПТИЦО ПРОКЛЕТА!!!!! КАК МОЖА ДА ГО ИЗЯДЕШ!!! ТОЙ БЕШЕ МОЯТ КОН!! МОЯТ!! НЕ ТВОЯТ, А МОЯТ!!! – изрева възмутено Данас.

Изведнъж могъщото тяло се изправи на крака както си беше легнало на земята. Могъщите мускули се стегнаха! Малко пламаче бе блъвнато от Ринфаел. Данас стисна вярната алебарда. Съществото се изправи и го изгледа доста застрашително. Данас също си придаде страховит вид. Поне се опита де, но доколко успя…

–         Хеееееей, да си имаме уваженията! За първи път се виждаме, да не се обиждаме, за да не ти стане за последен!

–         Или може и на тебе да ти стане последен?! Бил съм се с всякакви изчадия, огромни, гадни и опасни. Това не значи че не мога да надвия един високомерен дракон, какъвто по всичко личи че си! Така, че ако обичаш кажи: “Извинявай Данас, повече няма да правя така!” Кажи го, де! – му заповяда паладинът с назидателен тон.

Последва миг на тягостно мълчание, който сякаш продължи цяла вечност. Ако само драконът можеше да види кокалчетата на Данас под стоманената ръкавица, побелели от стискането на вярната алебарда! Накрая съществото се отпусна тежко на земята. Мигът на заплаха беше отминал. Напрежението спадна.

–         Хубаво де! – гласът стана доста ироничен, но и същевременно с това недоволен – “Извинявай сър Данас, повече няма да правя така!” – като натърти на думичката “сър”. След това той го чу как си мърмори под нос.

–         Не си извинен! – сряза го Данас. Съществото го погледна много изненадано. Не това не беше точната дума! По-точно го погледна изумено. Данас се усмихна зловещо. Съществото потрепера. – Ти ще ми станеш моето ездитно животно. – изтърси злобно паладинът.

Отново настана миг на тишина, последван от бурните протести на Ринфаел:

–         Аааа, не! Няма да стане! В никакъв случай! Никога не съм бил ездитен и питомен дракон, няма и да бъда. Може преди мойте деди, старите дракони, мойте деди да са ставали ездитни, но не и аз. Аз ще бъда сам господар и сам роб. Никой не може да ми казва какво да правя.

–         Чудесно сега, ще ти е за пръв път! – натърти Данас със злобна усмивка.

–         Няма! – абслоютно по детски се занаити съществото. Ако беше някоя девойка сигурно би тропнала с краче. – Отказвам да направя такова нещо!

Около четвърт час по късно, Данас нагласяше седлото на коня върху гърба на дракона, който мънкаше недоволно. Изведнъж драконът подскочи, разтрисайки земята в радиус от 10 метра.

–         Ох! По-леко, де!! Не го стягай толкова силно и аз понякога изпитвам болка, колкото и да не ти се вярва!

–         Мълчи Ринфаел! Не бъди толкова вироглав. Какво не го стягай?! Нали трябва да го направя както трябва?! Иначе, нали ако не го вържа хубаво, ще взема да се изтърся, да чукаме на дърво!

Ринфаел се разсмя:

–         На никой няма да му бъде мъчно! – вметна саркастично той.

Данас не обърна внимание на забележката на дракона, ами продължи да връзва, така че след още четвърт час седлото беше здраво стегнато. Паладинът си събра нещата и вече беше готов за път. Въпреки че целият беше снаряжен, ловко се преметна през крилото на Ринфаел и леко седна върху гърба на дракона. Потупа дракона леко по гърба, който изръмжа доволно.

Рицарят се усмихна.

–         Е, вече можеш да се изправиш!

Драконът бавно се изправи. Данас се огледа наоколо. Беше адски приятно да гледаш света от такава височина! Той пак се подсмихна. Е може би срещата с дракона не беше чак толкова страшна и неприятна!

–         Тежа ли ти? – го поптита рицаря.

–         Почти не те усещам. – каза доволен той.

–         Издигни се! – каза авторитетно Данас.

Ринфаел започна да маха с крила. Отначало леко след това по-силно.

–         Хайде да направим едно-две кръгчета искаш ли?

–         Може! Защо не? Нали трябва да свикна, тъй като близките няколко седмици ще си на гърба ми. – вметна Ринфаел – Всъщност, колко време трябва да те търпя върху себе си? – попита недоволен драконът.

–         Докато си намеря кон. А пътят до най-близкият град е на около няколко седмици път, така че… много съжалявам, но мисля, че ще трябва да останем заедно докато си намеря кон.

Рин изръмжа недоволно и след това изсумтя:

–         Е, значи ще трябва да те търпя доста време проклето да е! – каза драконът, но в гласа му нямаше и следа от гняв. Очевидно беше доволен, че се е срещнал с поне едно човешко същество, което все пак не му желаеше злото.

Няколко часа по-късно двамата се носеха на небето. Крилете на Ринфаел се движеха бавно, но отмерено и сигурно. Беше така приятно! Данас се огледа. Нямаше никаква следа от живот. Чакай малко! Каква е тази светлинка, която се виждаше от една планинска пещера? Доколкото си спомняше преди беше нощувал там и нямаше никакви признаци на живот. Е, само някаква гризли, която след тежка битка напусна полето, победена! Мислеше, че там няма никакви факли или бещо такова! Данас се наведе:

–         Спри! – извика той в ухото на дракона преди светлинката да е изчезнала от полезрението му.

–         Какво бе да не би да ти се допика? – изръмжа със саркастичен и недоволен глас, Ринфаел.

–         Не заради това! Виждаш ли тази пещера, там нещо свети. Доколкото си спомням, там имаше само една мечка, която прогоних докато нощувах там. Доколкото знам мечките не светят? Така, че дай да видим и да проверим какво има там!

–         Ух, че си! – каза той, след което измърмори – Тъп рицар!

–         Малоумен дракон! – каза Данас с шеговит тон.

–         Мерси подобно! – не му остана длъжен дракона.

След което направи плавен завой и започна да се снишава към посоченото от Данас място.

–         Дръж се! Ще се пораздрусаш малко! – извика драконът.

–         Чудесно, просто чудесно! – изръмжа Данас.

Ринфаел започна да се понеся все по-стремително и бързо. Накрая драконът се заби вкоренен на земята на около 20 метра от пещерата.

Няколко секунди по-късно Данас си разтъркваше натъртените си задни части.

–         По-внимателно де! Ти каза малко! То взе че пораздруса много!

–         Я, не се ядосвай! Влизай там по-бързо и да си ходиме! Искаш ли да прочистя пещерата с един дъх? – каза Ринфаел и за по достоверно блъвна едно малко пламаче през ноздрите си.

–         Не! Зарежи! Няма смисъл! Сам ще се справя с това, което може да се изправи срещу ми.

–         Ама, после да не ме молиш! – каза драконът с назидателен тон. – Нямам желание да ти спасявам задника за щяло и нещяло! Току-що се сприятелихме, не искам да губя един приятел!

Данас беше изумен. Нима едно такова същество можеше да изпитва чувства?! Повечето хора ги наричаха безчувствени зверове. Данас по принцип досега беше вярвал на тези мълви, но срещата с Ринфаел го накара да си преосмисли изцяло вижданията! Невероятно, но всъщност този дракон изглеждаше така… обикновен… така… човешки! Изключително трудно му беше да повярва, че едно такова същество може да изпитва чувства, но все пак фактът беше налице! Замислил се, паладинът се сепна, когато чу недоволният ръмжащ глас на Ринфаел:

–         Хайде влизай по-бързо, де! Нямам желание да те чакам докрая на времето – каза драконът.

Данас се опомни светкавично.

–         Глей’ са! Не можеш ли някъде да се скриеш тъй като ще привлечем адски много внимание, като ти си тук. Става ли? А?

Изведнъж въздухът около дракона затрептя. Да, това беше точната дума! Поледва бяла светлина и ня мястото на Ринфаел стоеше около 25 годишен момък с кестенява коса, вързана на плитка.

–         Така става ли? – попита бодро момъкът с познат глас.

Ченето на Данас щеше да падне от смайване!

–         Т… т… т… това ти ли? – иззаеква рицарят.

–         Какво, учуден ли си? Тате ме научи на тая магия, така спокойно мога да крача сред хората без изобщо да ме забелязват. Е, все някак може да ме забележат, но много трудно!

Погледът на Данас се отклони. Обедното слънце хвърляше светлина, правейки гледката чудесна, но сянката на Ринфаел не беше човешка. Тя всъщност очертаваше великолепното тяло на дракон, което беше седнало на земята. Той погледна в очите Ринфаел., който просто кимна обясняващо.

–         Ще се скрия в близката горичка и там ще те изчакам, а ти влез да провериш какво има в пещерата!

Данас кимна, обърна се и навлезе в пещерата. Тя беше най-обикновена пещера! Вътре нямаше факли или изобщо нещо което да прави светлина. Не знаеше какво става, но усещаше някакво необяснимо чувство за опасност – нещо, което когато минаваше през тази пещера не бе усетил така силно. Въздъхна мислено, за да се успокои. Трябваше да се успокои! И започна да прилага това, на което го бяха учили още от малък. Да се бие и да се промъква безшумно. “Това, че се криеш в сенките, не значи че не си рицар”, беше казал Карлан Дин, негов учител, който беше вторият човек на този свят, когото Данас обичаше и уважаваше. След баща му разбира се! Майка си той никога не беше виждал. Била умряла по време на раждането му. Така му каза баща му. Виж, доколко това беше вярно, Данас не знаеше…

Той тръсна глава за да се отърси от спомените си. Сега имаше друга работа за вършене! Тих като сянка рицарят се оглеждаше на всеки ъгъл за това, което щеше да му изскочи. Завивайки зад поредния завой, Данас провря глава за да види какво има зад него. Това което видя му смрази кръвта и го накара за пръв от много време истински да се уплаши!

Огромно туловище на стоножка, завършващо с гърди и глава на човек. В краката на чудовището имаше един труп на мечка. В многото ръце на чудовището… да, в многото ръце, защото те бяха общо 6 имаше по два меча, брадви и боздугани. Създанието се беше обърнало с гръб към паладина, но въпреки всичко рязко се обърна сякаш усетило го. Данас моментално се скри, но това което видя се запечата в съзнанието му. Едно отвратително лице около чиято уста имаше няколко малко пипала, които се мърдаха, също като сензори. Те и такива си бяха! Лиги течаха от отблъскващата муцуна на създанието. Отвратителна смрад се носеше буквално на вълни от това чудовище, от която му се гадеше.

“Ела, при мен! Покажи се!”, изведнъж се чу стържещ глас.

Данас се вцепени. Беше го чул! Това отвратително чудовище можеше да чете мисли и да телепатира!

“Ела при мен!” отново се чу настойчивият глас в умът на Данас.

Рицарят шумно въздъхна и извади вярната алебарда, свали си забралото и беше напъно готов за бой. Бавно се обърна от ъгъла и застана в бойна стойка. Намираха се в края на пещерата.

Чу как съществото (то не би могло да се нарече същество, то беше демон) се изсмя и ръцете бойко развъртяха оръжията. Този път то изкриви устата си в подобие на усмивка и Данас чу гласа му – стържещ и отблъскващ.

–         Значи ти жалка отрепко се осмеляваш да притесняваш мен Властелинът на Злото, Ужасът на Целият Континент, мен Господарят на Демоните, мен Великият Морлок? Преди да умреш кажи ми какво търсиш тук червей такъв и може и да ти пощадя живота, ако ми се закълнеш във вечна и васална вярност!

–         Хубаво, де… ами… аз такова… как да ти обясня…  абе, сетих се че имам спешен час при зъболекаря и закъснявам така че веднага ще трябва да си ходя. Е, чао!

И се обърна да си ходи.

Предупреждение естествено нямаше. Една от ръцете замахна. Данас мигновено се обърна да посрещне свистящият меч и обкованата цяла в стомана алебарда срещна удара, отбивайки го настрани. След този удар Данас бясно развъртя алебардата и остави малка тънка линия по човешките гърди на чудовището, от коятo потече отратителна зелена кръв. Рязарен, че са го наранили, с див рев огромният демон се нахвърли дивашки върху Данас. И всичко потъна в кръв. Ударите на Морлок бяха хем невероятно тежки, хем валяха от всички страни! Той трябваше да използва всяка частица умение, която притежаваше! Всяка! Никога през 15 годишната си кариера на приключенец не се беше срещал с такъв ужасен противник!

Удари отгоре надолу фронтално срещу него с боздуганите и брадвите, а пък мечовете се стрелкаха към незащитеният му стомах! И ето един предсказуем дивашки удар с меч, който Данас лесно отби, но една от брадвите светкавично се стрелна към незащитеният му стомах. Рицарят моментално отскочи настрани, но това се оказа недостатъчно! Шипът на секирата успя да го засегне, като се заби и разпра незащитеното му бедро.

Данас изрева от болка и от гняв. Последва яростна контраатака от страна на рицаря. Вихреният напад на алебардата започна да се стрелка насам, натам, докарвайки Морлок да премине в глуха защита, само отбранявайки се. Един яростен удар на Данас към туловището на съществото беше майсторски отбит с един от мечовете на демона. Но той само това и чакаше! Като истински майстор, какъвто всъщност си беше, завъртя алебардата и долният шип на дръжката се заби в една от раменните стави на демона, от урагана от ръце, който се беше развихрил около рицаря, карайки ръката на чудовището, държаща един от огромните мечове, да увисне върху сухожлията си и оттам да швирне на потоци гъста зелена кръв. Див рев на болка огласи цялата пещера.

Данас се усмихна. Е, сега задачата ставаше по-лесна! Но, какво беше смайването му когато другата ръка с меч се стовари върху шлема му, карайки го да падне на едно коляно. Мигновено съвземайки си той отскочи светкавично настрани. След кoeто всички оръжия на Морлок наведнъж се стовариха там, където беше преди малко. Ако беше с 10 години по-млад отдавна да е намерил смъртта си! Но той не беше някакъв селски простак, той беше Пръв Рицар на Кръвта!

“Пръв Рицар на Кръвта, ли? След като свърша с теб ти ще станеш Пръв Рицар на Смъртта” – изръмжа съществото заканително в ума му.

“Хайде де!” – не му остана длъжен Данас, въпреки че не беше сигурен дали то ще си направи труда да го чуе. – “Ще видим кой кого!”

Очевидно, съществото го разбра зашото се навъси сърдито и атакува бясно. Дивашки удари се сипеха върху му, които обаче бяха майсторски отбивани от могъщият войн. Колкото по-силни удари се сипеха отгоре му, толкова по-трудно ставаше на противника му да отбива неговите. Данас не смяташе повече да се баламосва с Морлок и затова от защита премина с див рев в яростна контраатака. Ловко пристъпи напред. Яростни удари започнаха да се сипят върху съществото. Въпреки цялото невероятно бойно умение, което демонът демонстрираше пред вихреният напад на рицаря, най-накря обаче защитата подаде. Алебардата се надигна и свали като още две от ръцете на демона паднаха на земята. Нов див рев, изпълнен с болка огласи за сетен път студената пещера. Това трябваше да свърши сега! Копието на алебардата мигновено се свали и се озова в гърдите на Морлок. Туловището бавно се свлече на земята, но все пак в него имаше още някакви макар и малки признаци на живот.

“Аз ще се върна рицарю и тогава ще се срещнеш със Създателя си.”

–         Ако благоволи съдбата! Веднъж те победих Моркок. Ако трябва втори път ше го направя! – каза Данас със суров глас. – Сбогом демоне! – и замахна.

Пет минути по-късно Данас излезе от пещерата, леко олюлявайки се и куцукайки. Отдалечи се малко и се поогледа. Къде ли беше Ринфаел?

–         Ринфаел! Драконе! Къде си?! – извика с пълно гърло Данас.

Усети зад гърба си докосване, той се обърна и погледна 25 годишният момък.

–         Няма нужда крещиш! Тук съм! – му познатият глас.

Данас въздъхна от облекчение.

–         Защо се забави? – го попита Ринфаел. – Намери ли нещо интересно?

Огледа го замалко и вметна:

–         Ранен си! Пък и алебардата ти цялата е в кръв!

–         Нищо особено! Само някакъв нахакан демон, който искаше да се биеме и трябваше да го ступам! – вметна Данас подчертано нехайно, търкайки си ноктите в дрехата. – Можеш вече да се преобразиш както си беше. А и да не забравя, можеш да прочистиш пещерата от трупа.

–         Звучи страхотно! – каза той с ентусиазиран глас – така и не се разбра какво звучи толкова страхотно – боят или прочистването на пещерата. Както и да е, минути по-късно от гърлото на пещерата се носеше дим, а Ринфаел се радваше на потигнатият резултат.

За минута се умълчаха. След това Данас погледна Ринфаел. Той беше нещо притеснен. Тъкмо се канеше да го пита какво му е когато самият дракон го изпревари:

–         Виж, Данас. Мислех си… абе мислех си… ще ми позволиш ли ако остана с теб? Аз ще ти бъда ездитно животно.

Рицарят го погледна изумен. Не можеше да повярва на ушите си! Дракон да моли! Един дракон го молеше да остане при него! Докато го питаше изражението му беше доста хрисисмо. Половин минута след това Данас се осмели да го попита на свой ред:

–         Сигурен ли си? Нали искаше колкото може по-скоро да се разделим?

–         Да! Абсолютно! Ти си ми най-добрият приятел! Не искам да се разделям с теб! Вкъщи си нямам никого освен мама, която вечно ми се кара! Тати ме напусна, де… Та, гледам че при тебе винаги има приключения, а ако се върна вкъщи ще ми бъде скучно. Ще минат много години, а времето е ценно! По добре тия години да ги прекарам в добра компания, вместо да лежа по цял ден у дома, да тъпея и да трупам излишни килограми!

Данас отбеляза желязната логика в мисленето на този дракон.

–         Е, ами щом мислиш така за мен аз не мога да те спра! – каза усмихнат Данас. – Ще се радвам да си до мен… приятелю!

–         Аз също! – за миг двамата се умълчаха – Е, да потегляме! – каза бодро Ринфаел и размаха бавно, но енергично крила.

На светлината на залеза се открои един драконов силует с яхнал го ездач. И започнаха да се разнасят сказания за един герой, който слиза от небето. Някои казваха че това е един драконов ездач, който идва да помогне на на бедните.

Advertisements

Posted юли 10, 2010 by elan morin tedronai

3 responses to “Глава 1: Нови Срещи

Subscribe to comments with RSS.

  1. Идеята на разказа не е лоша, но на мен това ми изглежда като средновековен разказ, а рицарят казва „Глей’са“. Имаш много грешки и неточности. Трябва да четеш какво си написала и след това да го качваш някъде. Прочети, замисли се.

  2. Hahaha golqma glupost

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: