Глава 2: Врагове и Приятели   Leave a comment

Врагове и приятели

–         Какво по-дяволите е това? – изрева Данас. Воят му проехтя из цялата Камирска гора.

–         Защо бе? Какво има? – попита притеснено Ринфаел, докато беше в човешкия си облик.

–         Колкото и да я лъскам тая броня, това нещо подобно ръжда, така и не пада! – изрумжа недоволно паладинът.

–         Знам ли, какво да ти кажа приятелю… не разбирам много от брони. Какво ще кажеш утре да го обсъдим това? А сега да поспим?

Данас изръмжа и се зави. Бяха минали три седмици откакто се беше запознал с младия, доколко можеше да се нарече млад, дракон Ринфаел. Нощта беше удивително топла, така че Данас реши да си свали бронята, като преди това се изкъпе от близкия поток – миризмата, която се носеше от него никак не беше приятна. Унесен в тези и други мисли, Данас скоро заспа.

***

–         Кажи ми поне една причина поради която да не те убия? – чу се рев.

Рицарят скочи на крака, докопвайки вярната алебарда. Птичките пееха сутрешната си песен, чуваше се шумоленето на тревичките, няколко любопитни сърнички подскачаха наоколо и един разярен зелен дракон беше приклещил с голямата си лапа някакъв нещастен войн, чийто меч беше хвърлен настрани.

–         Остави го Рин. – каза Данас с досада. Бяха хващали няколко такива нещастника, които си мислеха, че могат да убият двамата. Но каква беше изненадата, когато Ринфаел се покажеше пред тях, като дракон.

–         Кажи ми ти пък поне една причина?

–         Не се дръж детински, Рин? – погледът му обаче се отклони от лицето на Ринфаел, защото видя на рамото му една доста голяма рана от която капеше нещо червено. Кръв! Не беше случаен. Досега никой не беше успявал да нарани Рин през тези две седмици. Явно този войн не беше случаен. Преди да успее да попита Рин, драконът го изпревари:

–         Ще мине! Прекалено много зачестиха тия случайни нападения Данас! – запротестира драконът – Не мислиш ли?

–         Данас… Данас Кайсел?! – измуча мъчително пленникът.

–         Същият. – каза паладинът. – Пусни го Рин!

С недоволно ръмжене драконът, хвана с ноктестата си лапа пленникът и го постави на крака. Онзи беше в стоманена броня. Също като него установи с изненада Данас. Явно някой рицар. Също като него. Може и странстващ паладин да е. Пак като него. Огромният му клеймор, лежеше на земята и войнът се наведе да го вземе.

–         Кой си ти войнико?

–         Аз ли? – се чу глас зад шлема. Гласът се покачи до една октава. – Аз съм Пръв Рицар на Кръвта и се казвам…

Избухвайки в смях, алебардата му подскочи в ръцете и с нехайна виртоузност малкото острие свали шлема на война… и онемя. Пред него се откри красиво мъжко лице, с буйна черна коса, обрамчваща го. Данас го познаваше. Той беше…

–         Джонътън! Братко! – и го прегърна.

–         Радвам се да те видя! – засмя се Джонътън отвърщайки му на прегръдката.

Двамата с Джонътън се бяха обучавали дълги години за рицари на Кръвта. Джони беше един от малкото, който можеше да се противопостави на Данас в бой. Всъщност повечето бяха избити преди пет години при нападението на крепостта Блъдсигър. След това се бяха разделили и сега след пет години Данас все още изпитваше смесени чувства към стария си другар.

–         Никога не си ми казвал, че имаш брат… – изръмжа Ринфаел.

–         Не си ми давал повод. – каза усмихнато Данас. – Освен това той не ми е точно брат. – Една и съща жена ни е кърмила. Това е.

–         По дяволите Данас, не можа ли да се научиш да си търкаш бронята? – изръмжа Джонътън, докато дъвчеше парчето еленско – Вече 10 години си рицар на Кръвта. Не можа ли Карлан да те научи поне на това? – каза Джон, многозначително посочвайки своята излъскана до съвършенство броня.

–         Винаги си бил, натегач, Джони! – каза Данас саркастично, изплювайки се.

–         Аз пък винаги съм се чудел защо избра едно такова стражарско оръжие, като тая алебарда, а не добрия стар меч. Едно двубойче? Сега? Тук? Веднага? За добрите стари времена? Отдавна чакам да видя кой е по добрия!

–         Няма ли да се намесиш, Рин? – попита Данас. – Не искам да го убия!

–         Живота е сцена Кайсел, както обичаше да казва чичо ми. – изсмя се Ринфаел. – Пък и – устата му се ухили подигравателно… за дракон – искам да видя дали избора ми за другар е бил правилен. Този приятел успя да ме нарани, а през 60-годишната ми кариера рядко някой е постигал това.

Лапата на дракона начерта 15 метрова площадка.

–         Хайде, докато някой не е способен да се бие.

***

Огромната светкавица проехтя към фигурата облечена в черно. Тя дойде от друга такава фигура.

–         Винаги съм знаел, че си куче Визериус. И затова, ще умреш като такова. – изрева фигурата, отблъсквайки светкавицата.

–         Мислиш си, че можеш да се сравняваш мен? – каза спокойно фигурата, наречена Визериус. Качулката се отметна и красивото лице, обрамчено с бяла коса се засмя. То беше злото, чистото зло. И усмивката му беше пропита с такова. Червените очи на албиноса просветнаха.

–         За какво правиш всичко това Визериус? Изби вече петима от Тъмния съвет. Не би ли трябвало да сме единни? Господарят не би искал това…

Визериус разпери ръце и се усмихна в спокойна усмивка:

–         Щом си рекъл братко! Няма да се бием.

Чернокнижникът се обърна и отвори портал. Малка кама подскочи в ръката на албиноса, онзи рязко се обърна и острието и се завъртя във въздуха. Другият се опита да изрече заклинание, но късно. Отровната кама се заби в гърдите му и див рев раздра пещерата. Няколко мига по-късно някаква призрачна фигура се вля в албиноса, обвиха го огън и светкавици. Чу се чудовищен рев.

След миг всичко утихна. С чудовищна усмивка Визериус отиде да види изцъкления поглед на мъртвия стар чернокнижник. Дори не научи името му… Важното беше, че оставаха още двама. След което влезе в портала…

***

Последният удар на Данас остави Джонатън почти без дъх. Приятелят му падна на земята след последната подсечка на Данас. Той свали оръжието си и вдигна с върха на копието си забралото на приятеля. Джон му се усмихна лукаво:

–         Урок номер 1, никога не оставяй оръжието на противника в ръцете му!

Мечът му се стрелна с тъпото на острието и удари Данас в краката. Данас успя да да нададе кратък вик след което се строполи съчетан с един чудесен пирует на земята. Няколко секунди по късно той видя как острието на клеймора беше насочено към гърлото му.

–         Ролите бързо се обръщат нали? – каза Джон, подавайки му ръка да стане.

Данас кимна начумерено.

–         Прекрасно, просто прекрасно! – ръкопляскаше Рин, докато беше в човешкия си облик.

–         Би ли млъкнал?! – казаха двамата едновременно.

Изведнъж проехтя рев. Тялото на Рин затрептя във въздуха и дракона възвърна нормалния си вид. Огромен зелен дракон летеше във въдуха и се устреми към тях. Данас се замисли само за миг. Мълниеносно скочи на седлото на Ринфаел и младият дракон изрева предизвикателно и плесна с криле. Двамата се понесоха към въдуха. Вражеският “любимец”, изглеждаше великолепно на следобедното слънце. Отражението ми покриваше голяма част от земята и съперничеше на Ринфаел. Данас извади алебардата и я насочи към ездача. Онзи отсреща извади пък своето копие, доста по-дълго от алебардата на Данас и се приготви за удар. Щеше да падне и да загуби. И тогава в ума му изплува отчаяна мисъл.

–         Продължавай! – прошепна той на Рин.

С усилие паладинът се наведе на земята и след това извади ножа си и скочи на гърба на врага. Той се стъписа и за миг изгуби контрол над чудовището, което командваше. Данас се възползва от моментната изненада и хвана кинжала си и го допря до гърлото му.

–         Предай се! Ще бъде загуба ако се наложи да те убия. Не мислиш ли?

–         Ако падна и аз, ще паднем и двамата. – каза глухо той. – А ти не можеш да управляваш Карседар.

–         Добре, така и така няма какво да губя. – Кинжалът му се завъртя в ръцете и го прободе в бедрото.

Той просъска от болка.

–         Убий ме!

–         Няма да ти дам този шанс. – усмихна се коварно Данас. – След което го бутна и изрева. – Рин хвани го. – По сигнал дракона с невъобразима сила плясна с криле и го хвана на 10 метра с уста.

–         Внимавай Рин. – усмихна се Данас. – Трябва ни жив. – след, което се обърна към дракона, който летеше във въздуха.

–         Ако не се приземиш гарантирам ти, че господарката ти ще умре!

Драконът пое плавно надолу и се закова на земята. Едва що се приземи и Ринфаел се хвърли към него. Онзи се опита да отдаде някаква съпротива, но Рин беше по бърз – захапа врата, му без да щракне със зъбите си:

–         Ако мръднеш или си поемеш дъх ще умреш.

Междувременно Джон оглеждаше внимателно пленникът. Елегантната броня, прилепваща по тялото му и красивите му извивки, караха човек да мисли, че това може би е:

–         Жена? – чу се познат глас, сякаш прочел мисълта им. – За това ли ме мислите? Да това съм! – сваляйки шлема си.

Разкри се прекрасно женско лице, обрамчено от кестянви коси. Брадичката и нослето и бяха невероятно оформени, а зелените и очи обикновено излъчваха похот и очарование. А сега в тях се наблюдаваше презрение и омраза.

–         Чандра? – изрева Данас. – Какво по-дяволите правиш с този дракон?

–         Би следвало аз да те попитам за това Данас!

–         Как можа да рискуваш живота ми и този на Джонатън? Не ти ли даде достатъчно Орденът, а искаш и да ни избиеш.

–         Дори да ме убиеш, ще дойдат други драконови ездачи. – просъска тя. Очите и горяха във фанатичен блясък. –И тогава ще си платите.

–         Кой ти е господарят пачавро? – изръмжа Джонатън. Той винаги беше малко или много директен към жените. И не беше кой знае, колко интелигиентен. Преди да го вземат в ордена, бяха станали няколко изнасилвания в областа. Добре, че Великия Командир се смили пред бойните му умения, иначе и досега Джонатан щеше да се въргаля с мърляви куртизанки в Шел.

В отговор, тя извади меча си и изкрещя към Джонатън. Оръжието и нанесе драскотина по доспехите му. Джонатън я погледна изненадано и силния му юмрук сложи край на джубоя. После се обърна към Данас, сякаш нищо не се е случило:

–         Аз викам да я убием! Може да ни коства живота…

–         Имам по добра идея Джони! – усмихна се коварно Данас. – Имам много по-добра идея. Първо предлагам да я свестим и да я разпитаме.

–         Излекувай я ти, защото аз не помня магията на която ни учеха.

Данас се усмихна критично, след което занаражда челебното заклинание:

–         Сор Уондаван Нит!

Кръвта от бедрото и спря да тече, а раната по устата и зарастна.

–         Винаги си бил по-добър от мене. – изръмжа Джони. – Не че това ме притеснява особено де…

–         Би ли донесъл малко вода между другото. Трябва да я свестим! Не стой, като изтукан! А да и въже, ако обичаш.

След което се наведе над пленницата.

***

Меджувременно драконите бяха приели човешки облик. Ринфаел беше приел облика на познатия русо-кестеняв младеж, а Карседар – на чернокос левент.

–         Какво мислиш за господарката си, Карс? – опита се да поведе Ринфаел приятелски разговор. Той като разбра, че съперника му няма да се съпротивлява, се опита да поведе, разговор с него. Харесваше го и искаше да си поговори с по-опитния дракон.

–         Горе-долу. От всички ездачи, които съм имал, не е ангел, но добре се държи с мен.

–         Има голям шанс обаче тя да умре. Ти ще се намесиш ли?

–         Не. За какво ми е? Ще си намеря друг ездач!

–         Онзи там, Джонатън… Какво ще кажеш за него?

–         Ами защо не? В крайна сметка аз съм на триста години, всеки нов ездач ми се струва, като поредното приключение. Колкото до това, че Чандра Блейн ще умре – тя е извършила повече злодейства, от колкото аз – изял крави на някой нещастен овчар!

Ринфаел кимна разбиращо.

***

Чандра разтърси глава.

–         Юмрукът на Джони е силен, нали? – каза Данас.

–         Все забравям как ме поваляше на тренировките! – простена тя. – Разлрасяваше ме дотолкова, че не смеех да излязна пред хората без шал. Приложил си ми лечебно заклинание?! Клетвата ми към Господарят Джкак не ми позволява да я използвам. – рече тя с въздишка.

–         Защо? Защо Чандра? Не беше ли малко това,  което ти даде Карлан, Гилдейръс и дори  Вардан.

–         И за какво? Нима си ослепял и оглушал? Джуджетата не могат да устоят на оркските нашествия, елфи почти не останаха. Свиха се в техните градове и княжества. Калироните, като близки до елфите и те се ограничиха. Хората не са по-различни, повечето от нас дадоха клетви към Джкак, за да спасят кожите. Трябваше да убия Крел и Сторн, не защото исках, а защото трябваше… Нямаше друг избор, Данас? – каза тя почти умолително. – Прости ми, но нямаше…

–         Винаги има! Стани!

–         Но защо…

–         Стани и си вземи меча! Ще се бием и ще те убия! Близнаците ми бяха приятели и сега са мъртви по твоя вина! – изрева Данас. – Ти…

Импулсивно тя го прегърна и впи устни в неговите. Ръката и бавно обиколи могъщия му ханш. Изведнъж рязка болка се разля по гърба му. Данас се опита да я отблъсне, но усети как острието на кинжала му се забиваше в гърба му. Очите и внезапно станаха кърваво червени.

–         А сега ще умреш и ще ми се молиш, както ми се молиха Керл и Сторн. – изсъска тя изваждайки меча си. Гласът и беше пропит с омраза.

–         Никога няма да го направя! – изсъска той от болка и се стовари на едно коляно. – Джкак освободи я!

–         Извади кинжала си с намерение да отбие удара и. Но ръката му ставаше все по-слаба и слаба, така че предателката лесно го изби.

–         Ако го убиеш, ти ще си следващата! – чу се познат глас. Джонатан беше тук!

–         Но как… ти не беше ли за вода?! – изсъска тя със свръхестестения си глас.

–         Бях и се върнах, за да те убия пачавро!

–         Никога не ме наричай така! – изръмжа тя и рязко вдигна тялото на Данас пред себе си, все едно вдига перце. – Приближиш ли се, той умира!

С върховно усилие на волята, Данас заби лакът в корема на Чандра. Тя изръмжа от болка. Данас имаше няколко секунди, след което я хвана и я преметна на земята. Кинжалът се оказа точно до китката му. След което той го хвана и го заби в гърдите и. Тя потрепера в конвлусия, след което погледът и се изцъкли.

–         Сор Уондаван Нит! – занарежда Джонатан. Потрепервайки Данас се усети, как по тялото му се разлива силна лечебна вълна.

Някаква сянка започна да се събира над тях, по-черна от въглен, по-черна от нощта…

–         Данас… – чу се слаб глас. – Данас… Не ме оставай да ме вземе! Моля те…

Двамата с Джони се погледнаха въпросително.

–         Поне това направи…

Данас се наведе и със спокоен глас без да трепне занарежда молитвата, за да спаси душата и:

–         Върни се в светлината, Чандра Блейн! Нека Създателят те прибере в своята прегръдка!

Ужасяващ писък се разнесе над тях, а Данас и Джонатан инстинктивно потрепераха.

–         Благодаря ти любов моя! – гласът и придоби сила. – Слушай ме внимателно! Това, което ще ти кажа е само, защото те обичам. – по очите и, потекоха сълзи – Сред Орките се мъти нещо голямо – нещо, което заплашва да унищожи целия свят и да пороби всички хора на земята… Сред Черните Аколити, най-силните са Върховния Маг Грегориус и Наместника Визериус. Внимавай с Визериус – опасен е. Те командват Великия Съвет на Черните Оркски Шамани и така държат цялата власт сред оркския народ. Гоблините са друга работа – многобройни са, но не са непреодолими. Един от вас трябва да отиде и да събере остатъка от Ордена, както и да подготви войските за да отблъснат оркската напаст. Другият трябва да се опита да нанесе удар по Черните Аколити. Но внимавай – по принцип всеки маг, убил друг, независимо какъв е – Черен или Светъл, той прибира силата на противника. Визериус се оказа интелигиентен и започна да поизбива съперниците си, така че нищо чудно докато си говориме той да е станал двойно или тройно по-силен от преди… Внимавайте и с Ордена на Черната Ръка!

Двамата с Джони се спогледаха. Това са само…

–         Не са митове! – каза тя. – Има такъв орден и той служи на Джкак. Един вид антитезис на Ордена на Кръвта. Разликата, обаче е че те са доста повече от вас… имам предвид нас, така че трябва да внимавате и с тях…

Тя изведнъж се закашля и кръв потече по устата и.

–         А сега тръгвай Данас! Не искам да ме гледаш как умирам!

Двамата с Джонантан се обърнаха и в този миг тялото на Чандра потрепера в последна конвулсия и замря…

Advertisements

Posted юли 10, 2010 by elan morin tedronai

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: