2 – Нощни приключения   Leave a comment

Глава 2: Нощни приключения

Конан изохка. Главата от снощното пиршество го болеше невъобразимо. Нежно отстрани спящата танцьорка от гърдите си. Груб и силен в боя Конан беше учудващо нежен към противоположния пол. Тя измърмори нещо и продължи да спи. Конан стана и отиде до съда вода. Навлажни си лицето и в този момент на вратата се почука.

– Кой пък по дяволите е това?

На вратата приветливо му се усмихна вчерашният му противник и сегашен приятел немедиеца Инормил.

– Здравей! Извинявай че вчера те поутапах!

– А няма проблеми! Ти също извинявай! Какъв е проблема?

Немедиецът погледна през рамото на Конан.

– Прекъсвам ли те? – попита небрежно той.

– А, не! Не се притеснявай! Туко-що свърших. – му смигна Конан.

– Чувал ли си за Тот Амон чернокнижника?

Това име подейства като аларма на Конан. Кимериецът рязко хвана близко-стоящият си меч и насочи оръжието си в гърдите на Инормил. Той не можа да мръдне и погледна Конан много изненадано.

– Кой си ти? Да не би да служиш на него? – изрева Конан.

– Не! – изръмжа Инормил. – Ако бях негов слуга да бе би да си мислиш че щеше да доживееш до сутринта.

Последва тягостно мълчание, ръката на Конан се вдърви около дръжката на меча. Кокалчетата му побеляха. Животът на немедиеца Инормил беше в ръцете му. Няколко секунди се сториха на Конан цяла вечност. След това бавно свали оръжието:

– И какво за него?

Тъкмо щеше да продължи, когато се чу лек глас:

– А чувал ли си за Диамантиевата Змия?

Конан и Инормил се завъртяха по посока на вратата, откъдето се чу гласа. Стройният и младолик елф Алтинел пристъпи във стаята на Конан.

– Чудесно! – изръмжа кимериецът. – А сега бихте ли ми разказали за какво точно става въпрос? Каква е тая Диамантиева Змия? Какво точно става около Тот Амон?

Двамата тръгнаха на един глас. Конан махна с ръка:

– Един по един ако обичате.

– Ти почвай – каза немедиецът – щото аз не съм по разговорите.

– Значи – Алитнел каза разсъдливо – Диамантиевата Змия е един артефакт, предмет надарен с невероятна мощ и даряващ притежателя му със също такава. Според Оредена на Асура се намира на един остров сред морето Вилайет.

– Добре и какво трябва да направим? – попита Конан.

– Ами, според Мълниите трябва да намерим този предмет и да…

– А какво представлява тази Диамантиева Змия?

– Не се знае. Сигурно е някакъв тип украшение – огърлица, гривна или нещо подобно… Та, според Мълниите трябва да го намерим и да го откраднем, за да им го предадем. В краен случай да го унищожим.

Конан се почеса по брадата:

– Добре де ами Мълниите какво ще направят по тоя проблем? Да не би да очакват да им свършим сами мръсната работа?!

– Те ще се опитат да спрат пътя на Тот-Амон към морето Вилайет, твоя задача както казах е да го намериш и да им го предадеш.

– Хубаво! – изръмжа Конан, след което се обърна към Инормил – Ами ти?

– Ами, аз?! Ами аз от край време съм по петите на Тот-Амон и…

– Защо?

Последва миг на злокобна тишина през който лицето на немедиеца се изкриви от болка:

– Изби семейството ми… Та след като разбрах кой си реших да ти предложа да се присъединиш към мен! – каза той и протегна ръка, усмихвайки се.

Кимериецът се засмя:

– Да се присъединя към теб? По-скоро би следвало ти да се присъединиш към мен!

– Така де… вметна объркано исполинът. – Както и да е, съгласен ли си?

– Съгласен съм.

– Е пишете ни трима! – Алтинел се засмя и сложи ръката върху техните.

– А, нея? – Конан обърна глава към спящата огнекоса девойка, която вече не спеше, а гледаше с изпитателен поглед и тримата другари. – Не мога да я вържа на един кон и да плесна коня. – позамисли се малко и накрая изръмжа – Хубаво! Вземаме я с нас!

– Добре де, но все пак какъв ще ни бъде маршрута?

– Умен въпрос! Решил съм да минем през Хорайя, където и ще лагеруваме. След това спираме в Хауран, по-точно в Джавелджа. През Джавелджа ще вземем кораб през река Истар до остров Маане, от който смятам да вземем лодка и да се опитаме да намерим острова на Диамантиевата Змия.

Половин час по-късно Конан и Инормил крачеха из улиците на Ерук. Беше рано сутринта и всички бяха излезли из многолюдните пазари.

– Какво ще правим сега приятелю? – попита немедиецът.

– Влачим се и търсим коне… търсим коне. Ще се наложи да станем рано утре сутринта… как мислиш добър ли е този? – попита Конан посочвайки един гарваночерен жребец.

– Само 20 жълтици, почтени господа! – вметна коняря, едър заморанец.

– Колко?! За толкова ще си взема три жребеца като тая кранта! Не бих дал повече от 10.

– 15!

– 12!

– Дадено! – изръмжа заморанецът.

Кимериецът знаеше как да се пазари. Междувременно Инормил гледаше към един кафяв кон.

– Този ми се струва добър? Не мислиш ли Конан?

Конан го погледна за малко, след което се обърна:

– 13 жълтици! – проехтя гласа на продавача.

Варваринът се замисли за момент:

– Давам ти и за двата 20.

Двамата си стиснаха ръцете.

Нощ. Нищо не се чуваше. Конан спеше спокойно. Някакво неприятно чувство за предстояща опасност накара кимериецът да отвори очи. Това чувство му беше спасявало живота всичките тези години. Един живот на битки и оцеляване!

Конан бавно хвана меча си от масичката и огледа стаята. Инормил хъркаше като Джума, а Лайриша спеше съвсем тихо. На стража беше елфът Алтинел. Конан бавно закрачи към вратата, за да види какво става със елфа. На прага му лежеше именно той, а кръв се стичаше по брадичката му. Беше още жив. На няколко метра пред краката му се въргаляха няколко тела, които Конан не успяваше да различи.

В мракът се чу свистене и Конан мълненосно се обърна. Острието на стилета с бързината на светкавица се носеше към него. Спаси го само бързия рефлекс! Мечът се вдигна и летящото острие отхвърча настрани, но в следващия миг нещо обви раменете на Конан и варваринът усети как някакво тяло се нахвърля върху мишците му. Хватката беше желязна. Лакътът на кимериецът се стрелна и удари тялото там където би трябвало да се намира коремът на съществото. Чу се тихо просъскване и врагът отпусна хватката си. Конан рязко се извъртя и мечът премина през мрака, отсичайки главата му. Кимериецът погледна за миг тялото: то беше цялото жилесто и люспесто. А главата, главата беше с немигащи зелени очи, святкащи някога в безумна омраза, но сега угаснали в прегръдките на смърта, а от отворената уста на съществото стърчаха два чифта остри зъби, между които имаше двоен език, сега замръзнал неподвижно. Човек-гущер. Повечето от тях служеха на Тот-Амон и чернокнижниците на Сет. Останка от отдавна изчезналата раса Бел Шагот, избита от Къл Завоевателя. Изведнъж се чу тихо просъскване:

– Ззссаповядаха ссссмъртта ти, кимериецо!

Срещу него плавно се затичаха три сенки с дълги извадени кинжали и блеснали в дива омраза очи. Нов стилет профуча в мрака, но той беше някъде зад гърба му. Конан не можеше да направи нищо. Обърна се за да види как проближава смърта, но точно преди да стане това от стаята за части от секундата се показа острието на една брадва и стилетът, забивайки се в нея рикошира някъде настрани. Русата плитка на Инормил щръкна, а очите му светнаха с опасен блясък. Могъщият немедиец плавно се обърна към другия коридор за да посрещне другите четирима хора-гущери.

Кинжалът се понесе към него, но Конан се гмурна по удара, а мечът му се стрелна напред разпаряйки тялото на гущера. Разнесе се тих писък и от раната швирна зелена кръв. Тялото се струполи на земята. В следващия миг нов кинжал полетя към него. Конан блокира и мълниеносно се завъртя във въздуха. Мечът му посече крака на гущера и тварта изпищя. Ново завъртане и люспестата глава на съществото хвръкна във въздуха. Конан не чакаше тялото да падне, мечът му се стрелна и китката на последния гущер заедно с дългия кинжал падна на земята. От раната потече кръв, не по-малко зелена и не по-малко отвратителна като другите. Искаше тази смърт да завърши по своя начин. Вдигна меча над главата си и го стовари в главата на гущера точно между двете светещи зелени очи, разполовявайки го на две.

Пред него се стелеха тела, но нямаше никой. Обърна се да види какво става зад него. Брадвата на Инормил тъкмо довършваше последния оцелял човек-гущер. Торса му се стовари на земята.

Конан се огледа с мрачна решимост наоколо. Нямаше живо същество освен издъхващия елф. Конан се проближи до падналия Алтинел. На гърба му имаше рана причинена от хвърчащите стилети. Конан коленичи и положи русата глава на елфа. Той прошепна:

– Опитах се да ги спра, но не успях. Изненадаха ме! – ръката му стисна тази на Конан – Намерете Диамантевиета Змия! Не позволявайте да попадне в ръцете на Сет.

След, което тялото му се отпусна на земята, а очите му останаха отворени. Конан бавно ги затвори с движение на ръката. След което се изправи:

– Жалко. Един от нас загина едва в разцвета на силите си.

– Ами, сега какво ще правим? – попита Инормил.

– Сега, ли? Сега потегляме утре сутринта. А междувременно ми помогни да разчистим тука. Ако стражата намери това няма да ни се размине само с едно пренощуване…

Posted февруари 8, 2011 by elan morin tedronai

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: