3 – Арена   Leave a comment

Глава 3: Арена

Няколко часа по късно тримата пътуваха на коне към столицата на Хорайя, Кретанк. Конан огледа другарите си. Инормил беше мрачен като буреносен облак и често-често докосваше брадвата си на гърба. Танцьорката яздеше един от конете. На хълбока й седеше един от кинжалите на хората-гущери. По очите и личаха изсънали сълзи: тя беше преживяла много тежко смърта на Алтинел. Двамата се познаваха от доста време и тя беше обикнала елфа. Конан не се опитваше да я утешава: щеше да се справи с болката.

Тримата яздеха в тръст. Напред нямаше нищо и никой освен пустинния хоризонт. Изведнъж обаче започна да се носи някакъв в началото лек, после ставащ все по-силен и силен. Не беше трудно човек да се досети. Конски тропот! Конан обърна поглед от там от където се носеше. Кретанк. Дебел слой прах се стелеше от там. Иномрил хвана юздите, но Конан махна успокоително с ръка. Нямаше смисъл да бягат. Не искаше и да бягат. Пътят им беше натам, не през дивата пустинна пустош Хорайя.

И конниците изникнаха! Бяха отряд от около 50 човека. Покрити със стоманени ризници и също такива шлемове. Водачът им махна с ръка. Отрядът се разпръсна и бавно се разтегли в кръг около тримата другари. Конан стисна меча си. Беше го изтеглил несъзнателно. Инормил и Лайриша също бяха с оръжията си. Немедиецът стискаше своята колосална брадва в двете си ръце, а Лайриша държеше дългия извит кинжал по посока предводителя.

Оръжията на конниците бяха насочени към тримата. Последва тягостно мълчание, което накрая беше прекъснато от грубия стържещ глас на предводителя.

– Вече нямате избор! Не можете да избягате! Елате с нас веднага!

– Кром! От какъв зор да идваме?

– Ще участвате в игрите. – отвърна онзи със спокоен и безразличен глас.

– Какви игри? – недоумяваше Конан. – Нещо като гладиаторски битки?

– Именно. – каза лаконично предводителя.

Конан се усмихна широко. Разтърси го бурен смях. Под шлема на капитана можеше да се усети усмивката му. Капитанът също се засмя. Двамата му другари го погледнаха недоумяващо. Конан им смигна.

– Защо не каза още в началото капитане?! Та ние затова идваме в Хорайя!

– Не знаех как ще реагирате. – каза простичко той и се усмихна.

– А какво става с глупаците, които отказват?

– Убиваме ги. – каза той студено.

– Много добре! Тръгваме ли господа?

– Когато кажете. Но има една малка подробност…

– И каква е тя, капитане?

– Ще трябва да ви вържем. Съжалявам но такива са правилата.

Русата глава на Инормил се тръсна предизвикателно. Щеше да направи грешка. Конан го знаеше. Кимериецът бързо сложи ръка на рамото на буйния си приятел:

–  Не се горещи! – тихо му прошепна той. – Знам какво правя.

Инормил го погледна за миг след което кимна с разбиращи очи.

Половин час по късно тримата другари заобиколени от отряда пристигнаха в Кретанк, столицата на Хорайя. По почти винаги многолюдните улици на великолепния град сега нямаше никой.

–  Днес ще се състоят най-големите гладиаторски боеве. – каза брадатият капитан със стържещ глас. – Именно затова ни е наредено да излавяме чужденците, които стъпват на наша територия.

Явно тези игри имаха тук доста голяма популярност. Вкараха ги в един тъмен коридор на амфитеатъра, в който се беше събрал почти целият град. Конан и другарите му се намериха в една мрачна килия, в която бяха събрани хора от всякакви народности и кралства – русокос и мусколест викинг, мургав шемит, двама огромни катраненочерни войни, гъвкав стигийец, жълтолоик войн от Лемурия и четири прекрасни иранистански валкирии, чиито ръце небрежно лежаха на кинжалите им. Кимериецът мрачно погледна към тях. Викът на масите се чуваше навсякъде. Конан се усмихна. Гладиаторските битки от преди няколко години се завръщаха! Щеше да им предложи това, което искаха.

Междувременно Инормил оглеждаше с критичен поглед въоражението на войните. Повечето бяха снаряжени с мечове, но лемурианецът държеше в ръцете си невъобразимо леката катана.

Глух тръбен звук изтръгна Конан от мислите му. Набит страж се показа на вратата, усмихвайки се в беззъба усмивка:

– Пригответе се… – захили се неприятно в беззъба усмивка, като на Конан му се дощя да му размаже физиономията. – … за смърта си!

Потеглиха към мрачния коридор през килиите, докато тълпата, жадна за кръв ревеше неистово. Последни метри до вратата, която водеше до арената.

На малкия амфитеатър, обаче вече ги чакаха. Около двадесет и пет тежко въоражени войни с тежки мечове в ръце. Тълпата беше надала възторжен рев, а междувременно по пясъка се сипеха цветя. Конан се усмихна. Днес щеше да се пролее кръв…

Обкованите в желязо войни, вдъхваха респект. Отряда бавно се разтегли, заобикаляйки Конан и дружината му. Погледът на варварина закратко се отклони, за да види един от легионерите, огромен мъж, яхнал кон и държащ в ръцете си тежък меч, сякаш беше играчка. Явно предводителя. Но засега нямаше време да се изправи насреща му. Най-добрата защита в този случай беше нападението. Кимериецът рязко изрева, придружен от гладиаторите. Хвърли се в атака напред, замахвайки към най-близкия легионер. Човекът нямаше време да извика. Зверския замах се заби в тялото му, разсичайки го на две.

Разделиха се на групички. Петима от войниците напднаха Конан. Той рязко вдигна меча и замхна към един от тях. Той успя да отбие удара, но в следващия миг крака на варварина се плъзна и човекът падна на земята. Докато падаше, мечът на Конан се извъртя, отнасяйки гръкляна му някъде в страни. Кимериецът копна с крак и един от войните застъпва несигурно. Прахта в лицето очите му му попречи да се защити – мечът на Конан сложи край на дните му… Но останалите трима не бездействаха. От три различни страни към него се стрелнаха мечове. Конан успя да отбие единия и да отскочи, но те не го оставиха да се измъкне. Единия направи кървава резка на гърдите му, а другия се заби в бедрото му. Вик на болка огласи арената. В пристъп на ярост черногривия варварин заби оръжието си в корема на легионера, който го удари и миг след това мечът му разсече гърдите на предпоследния. Кимериецът се изплю и започна да засипва последния оцелял с яростни удари. При една от атаките му, легионерът се подхлъзна и мечът на варварина мина през врата му отделяйки главата от раменете му. Конан гордо се изправи и вдигна меча във въздуха.

Чу зад себе си тропот. Предводителя заязди бясно към него. Приготви се за атаката. Огромният легионер сякаш плуваше във въздуха. И всичко мина за части от секундата. Мечът му се стрелна и разсече крака на жребеца. Нещастното животно рухна и изцвили предсмъртно.

Войнът успя да отскочи в последния момент преди тежеста на коня да ги затисне. Леионерът започна да се приближава вадейки меча си. Конан имаше време да се огледа, за да види какво става с другите. Инормил тъкмо доубиваше своите трима, а кушитите разсичаха един от войните.

Свистенето на меча на предводителя го изтръгна от мислите му. За Конан остана време само да го отбие и да замахне в контраатака. Ударът му обаче беше отбит със завидна лекота. Имаше пред себе си опасен противник. Последва дълга размяна на удари. Страничен наблюдател не би могъл да прецени, кой ще победи. Конан усети, че го наблюдават. Последните оцелели и двама предали се войни гледаха битката. Беше си въпрос на чест това съревнование. Нито той, нито другия се бяха отнесли с презрение в битката. Предводителя също беше преценил по достойнство умението на Конан в танца с мечове. С течение на битката обаче движенията на противника му ставаха все по-бавни и по-бавни. При една атака мечът на Конан последователно разсече рамото му и бедрото му. Оръжието падна от ръцете на предводителя и човекът падна на колене. Конан изрита меча му след което внимателно повдигна шлема му, за да погледне противника си в очите. Надали имаше повече от 25 години. Конан се поколеба. Повече от всякога в този момент животът му се струваше ценен. Погледът му се отклони, кралицата на Хорайя се беше изправила, а пръстът и сочеше нагоре. Конан въздъхна облекчено. Миг след това кимериецът вдигна меча си нагоре и могъщият басов рев на варварина огласи цялата арена. Последните шестима оцелели от гладиаторите, присъединиха своите гласове към неговия. Бяха победили в битка с два пъти превъзхождащ ги противник. И все пак бяха дали жертви. Две от иранистанките бяха намерили смърта си под тежките удари на опитните легионери, а шемитът и стигиецът лежаха пронизани от удари в гърба. Тълпата също се беше присъеднила към ликуващия рев на дружината.

Изведнъж Конан се усети, че вика сам. Спря за да види причината. Причината се намираше на няколко метра отгоре му. И това беше Кралицата на Хорайя, която проговори:

–  Впечатлена съм! За пръв път някой побеждава моите легионери!– младия женски глас изненада Конан. Надали имаше 25 години – Е, свободни сте да си вървите.

Тези думи бяха музика за ушите му. Обърна се за да види кордона от стражи, който се беше разширил, съпровождайки го към свободата, към неговата мисия, към бъдещето му, каквото и да беше то…

Posted февруари 8, 2011 by elan morin tedronai

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: