Глава 016: Да атакуваш Черната Бездна, част II   Leave a comment

Да атакуваш Черната Бездна, част II

(или как шестимата станаха осем)

Там имаше мрак. Мрак, който стигаше до цялото тяло. Единственото, което се виждаше бяха лагерните огньове на хилядите демони. Там те се срещнаха. Най-големите водачи на Абис и Хел, сред които: Демогоргон, могъщата химера с мандриловски глави; шиповидния Оркус, с крака и глава на Козел, чиито огнени очи свистяха, както и други, Телбос, Амилос, Сталвос и Магела от Абис и много други сред които Асмодей, Верало, Петула и Максано от Хел. Там в най-черния храм на бездната тези зверски създания се събраха да отпразнуват обединението на видовете, съединението на Абис и Хел. Границите между двете измерения се разпадаха, Черната Бездна все повече се смаляваше. Горещината отстъпваше и някак си демоните загубиха желание за битка. Въпреки това водачите на двете Ада се събираха сред които расите на Танари, Батезу и Юголоти.

Изведнъж изникна портал и ето че шестима души се присъединиха към 20-ината водачи на Ада.

–     Томас. – изреваха двете глави на Демогоргон.

–     Туко-що идвам от визитата си при Сайрик, Демогоргон. – каза Томас със спокоен глас. Мислех да остана на някое друго измерение, но в крайна сметка реших да се отбия в бездната.

–     Очаквах те Томас. Искаш да провериш дали не плануваме атака над Феарун, нали? – каза едната Демогоргон. Докато говореше придобиа някак по-различна форма, по-…човешка. Изведнъж Демогоргон изникна с две човешки глави и по-издължени ръце, но все още стоеше на чудовищни нозе. – Не мисля, че това е нужно Томас. – казаха двете глави на Демогоргон. – Смятам да остана в това измерение където да съградя градовете на Абис и Хел и да въздам справедливост.

–     И ако не беше това, което направи Калум с намеренията ти, може би щях да ти повярвам. – Томас погледна назад. – Джонолет.

Джонолет излезна назад и преля в дъги и увърза 7 господари на Ада преля и трима от тях се разсипаха в пръски. Демогоргон изрева ядосано.

–     Ако ви избия тук и сега няма никъде да се появите. – каза Томас. – Душите ви ще останат в космоса за вечни времена. Дори да имате някакви вречени в световете те ще умрат в задушаващи мъки дори да мислите за тях. Така че за да съм сигурен, че нищо няма да направите, прибирам заложник от вас, някой, за когото може би ти пука Демогоргон. Брат ми е сам от много време, а красивата Малкантетия му е грабнала очите още докато беше тук. Брат ми е решил така…

–     Искам да се бия с Малкантетия на игра на мечове, за да й докажа, че е силна колкото богиня. – каза Саревок. – Аз съм силен и искам Малкантетия за жена.

–     Ти ми грабна очите, още докато измъчвахме душата ти, Саревок. – излезна напред огнекосата жена с прилепови криле и дълга опашка на тялото с шип. – Никога не се подаде. Знаех, че си могъщ, но сега виждам още по-могъщ мъж.

Саревок се приближи към огненокосата сукуба. Тогава той се съредоточи, опашката на сукубата изчезна, а крилата и рогата й се смалиха. Малкантетия рухна на колене и заплака.

–     Сега виждам какво е видяла Давора в Калум. – каза тя на пресекулки. – Няма смисъл да се бием, Саревок. Аз съм твоя жена.

–     Това ли ти е заложника? – каза презрително козеглавия Оркъс. – Та Малкантетия сама иска да отиде при него. Не ни трябват предатели!

Малкантетия просъска и се вдигна. Втурна се към Оркъс като с няколко удара прониза защитата му и го прикова за стената.

–     Ако пожелая ще загубите най-големите си чародеи, сукубите и инкубите. – каза студено Малкантетия. – В случая искам Саревок за мъж, а и искам продължението на Абис и Хел и не отчуждението на демоничните и полудемонични видове на Забравените Вселения. Нека продължим съществуването си.

–     Ако го направите спокойно няма да се налага да идвам с драконите. – каза Томас. – Освен това, това, което се случи с Мосстоун ти е доказало, че мога да го направя по всяко време. Имам по-добър военен ресурс от теб.

–     Та ти…

–     Говорих с Тиамат и тя е съгласна за спирането на войната с драконите. Избра Минск за съпруг, защото той я победи на алебарда и мечове.

–     Това е вярно. – Чернокосата Тиамат се появи до тях. – Минск е мой мъж.

–     Щастлив съм с Тиамат. Нали Буу? – погали лудия рейнджър малкия си хамстер, който държеше на колана.

–     Сам виждаш, че това се случва Демогоргон.

Демогоргон седеше и клатеше с двете си глави.

–     Както и да го гледам печелиш от всички страни Томас. – каза той с двете си глави. – Сега-засега ще останем тук и гарантирам, че нямаме намерение да атакуваме вселенията.

–     Това е всичко, което исках да знам, Демогоргон. Сбогом и до нови срещи.

Томас се обърна и направи сам портал. Групата на шестимата последвана от Тиамат и Малкантетия се прибра.

***

Томас гледаше петимата около него. Малкантетия държеше Саревок за ръката, докато бяла сила ги пронизваше през гърдите. Викония клатеше глава и мълвеше нещо, докато бели сплитове започнаха да я овързват и да проникват в нея. Имоен рухна на колене докато силата я изпълваше. Минск рухна на земята, а Тиамат се приближи и го докосна по тялото. Джонолет държеше Имоен за ръце и я целуна по устните, докато светлина обгърна очите му и огън блестеше в тях. Минск запя своите песни, докато Викония говореше на езика на Драу. Томас ги гледаше. Те ставаха като него. Ставаха Богове и нещо повече. Ставаха най-силните личности в света на Феарун. Бяха спечелили във война и бяха стигнали сила на възприятията. Изкачваха се до божествен ранг. Миг след това всичко свърши. Саревок хвана ръката на приближилата се огнекоса Малкантетия. Минск рухна на колене, докато красивата Тиамат прегърна гологлавия рейнджър през гърба. Имоен целуна Джонолет по бузата, докато Викония се приближи към Томас.

–     Най-накрая Елендит. – Викония прегърна Томас и го целуна по устните. – Мислех, че никога няма да стигнем до тук, любими мои. Сега какво ни чака?

–     Още по-големи отговорности, вярна моя.

Осмината се прегърнаха по двойки. Бяха разтресли Феарун и бяха стигнали до върха на силата. Бяха се възвисили. Бяха станали Богове. Но знаеха, че трябва да се разделят.

Минск тръгна пръв. Тиамат го последва.

–     Отивам в някой бар, после сигурно ще обикалям вселенията и ще уча хората на война и технологии.

След него Саревок и Малкантетия.

–     Смятам да стана генерал в някоя армия. – каза Саревок.

Накрая Джонолет и Имоен, които се бяха сближили. Джонолет дойде и стисна ръката на Томас.

–     Прощавай за всичко и се пази. Отивам да проиграя съдбата си както го направих преди. – каза Джонолет с усмивка. – Имоен просто дойде и целуна Томас по бузата.

–     Пази се, брат ми.

С това порталите се затвориха и в малкото измерение останаха Томас и Викония.

–     Ами ние? – обърна се Викония към Томас. – Ние какво ще правим?

–     Ние ли… – засмя се Томас с прекрасен глас, прегърна новата Богиня на Драу и я целуна. – Ние ще живеем любов моя. Ние ще живеем.

Това беше най-голямата награда за всяко създание, всеки вид на тези измерения – живота и опита. Томас се молеше на всяка частица от себе си за добруването на вселенията. За това беше посветил живота си и божествената си сила. Викония щеше да го последва и заедно щяха да живеят и да събират още повече знание и сила. Това го чакаше всеки силен и центробежен човек. Защото дори Богове и те се молят на небесата. Дори Богове и те са човешки и слаби понякога. Това е смисъла на целия жизнен цикъл. Дори Бог човек може да придобие опит и да отдаде мъдрост на нещо. Това караше всеки от осмината да мислят за света и да се молят за добруването на вселената. Нека се помолим и ние.

Posted юли 17, 2010 by elan morin tedronai

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: