Глава 03: Раздяла   Leave a comment

Раздяла

Закнафейн изрева и замахна срещу дриада. Дриадът отскочи като едва не катурна застаналия острани Дризт. Закнафейн се завъртя на 180 градуса и разсече въздуха с дългите си мечове. Дризт замахна със своите ятагани и успя да посече една от ръцете на дриада. Онзи обаче не му остана длъжен и с другата си ръка го повали на земята. Тъкмо щеше да замахне да го посече, когато Закнафейн се намеси и със сключване на двата си меча отсече главата на противника си. Така останаха сами. Закнафейн се надвеси над сина си и допря острие до гърлото му.

–      Ако не можеш да станеш, значи си мъртъв! Това е най-важния урок тук в Царството на тъмнината. Разбра ли ме сине? – каза Закнафейн и подаде ръка на Дризт.

Дризт я пое и се изправи на крака.

–      Разбрах, татко. – Дризт се усмихна с бисерно белите си зъби. – Ти си добър учител, татко.

–      Какво имаш предвид, Дризт? – попита Закнафейн с известно подозрение в гласа си.

–      Ами, наистина обичам, че си до мен, татко. Не мога да ти го опиша. Но е чувство близко до любов.

–      Знаеш, че подобни чувства са забранени за нас драувете. – каза Закнафейн, докато изчистваше кръвта от мечовете си в специално подбрана кърпа.

–      Знам, татко. – каза Дризт с мъка в гласа. – Но това е, което изпитвам.

–      Разбирам, синко. – каза Закнафейн. Но, в гласа му се долавяше известно чувство на гордост. – А сега се приготви, сине.

–      За какво, тате?

–      За това! – изрева Закнафейн и замахна с меча си към Дризт.

Дризт блокира и на свой ред замахна към своя баща. Закнафейн отскочи и продължи да напада вихрено на свой ред. Дризт не знаеше как да противодейства на баща си. Атаките му бяха блокирани. Защитата му се пропукваше и Дризт не знаеше как да се противопостави на баща си. Закнафейн беше най-добрия мечоносец в Мензоберанзан и никой, който се беше дуелирал с него, не беше оцелявал. Но Дризт трябваше да противодейства на баща си.

–      Ти си убил, бебе! – изрева Закнафейн. – На това ли съм те учил?! Кажи ми, защо си губя времето с тебе?!

Дризт погледна невярващо баща си.

–      Татко, не съм.

–      Лъжец! – изпищя Закнафейн. Той направи двойно париране завъртя се на 90 градуса и посече сина си през ръката. Дризт изпусна меча. Другият меч се понесе към гърлото му. Дризт не можа да блокира затова само отксочи. Закнафейн се понесе след него. Дризт се претърколи и докато се претърколваше успя да си вземе падналия меч. Дризт тогава реши в отчаянието си да атакува. Направи париране в Гервин. Нанесе мълниеносен удар от ляво. Нападна отдясно, след което посече баща си през пръстите. Баща му изохка и едва не изпусна меча си. Дризт изрева и стовари цялата си сила върху баща си. Закнафейн блокира кръстосано. Но Дризт продължи да нанася удар след удар и Закнафейн падна на колене. Единият меч на Закнафейн отхвърча някъде настрани. Дризт нападна и му нанесе удар в рамото. Закнафейн изпусна втория меч. Дризт тъкмо щеше да довърши баща си, когато успя със свръхестествени усилия на волята си да се овладее. Дризт подпря меча си под брадичката на баща си. Онзи го гледаше с невярващ поглед. За пръв път в 250 годишната му кариера на мечоносец, някой успяваше да се справи с двойното париране.

–      Давай! Довърши ме! – промълви Заканфейн. – Не мога да гледам как синът ми убива малки деца!

–      Татко… – успя само да промълви Дризт. – Аз не съм убил бебето.

–      Лъжец! – изрева Закнафейн. И се просълзи.

Дризт изпусна мечовете и падна на колене и прегърна баща си.

–      Татко! Не съм убил това дете. Кълна се в живота си. – Дризт се разплака. – кълна се в честта на себе си и на семейството си.

Закнафейн продължи да плаче. След малко се поуспокои, отдели Дризт от себе си и погледна  сина си в очите.

–      Ако това, което казваш е вярно. Туко-що си подписа смъртната присъда. Но аз не мога да им позволя да те наранят. Обичам ти сине! Затова трябва да си вървиш. Вземи си ятаганите. От тук нататък си враг на Мензоберанзан и драуската раса.

Дризт погледна Закнафейн в очите.

–      Ами ти? Какво ще правиш, татко?

–      Аз трябва да поема вината ти, сине. Трябва да се изправя срещу Лолт. Сигурно ще ми отнемат душата и ще ме превърнат в това изчадие, което туко-що убихме. Но няма да им позволя да те наранят. Затова сине, върви си! – Закнафейн  се изправи, прегърна сина си и го целуна по челото. – Сине мой, върви си. Тръгни по широкия свят. Може би пак ще се срещнем. Гордея се с теб сине! И те обичам. Обичам те като баща и като приятел. За мен ти си най-достойния драу, който е бил раждан досега. Аз ще приема съдбата си. Всичко, което съм правил ме е водило до тук. До твоето обучение, твоето майсторство да се биеш и да живееш така както трябва. На това съм те обучавал: да бъдеш достоен мъж и верен приятел. Тръгни по света сине мой, не ме мисли. Дори да умра, убеден съм, че пак ще се срещнем. – Закнафейн целуна сина си за последно и го изпрати с поглед, докато онзи си прибираше мечовете. – Сбогом сине!

–      Сбогом, татко! Винаги ще помня това на което си ме учил и този драу, който си ме изградил. Нека светлината и Елистрае да бъде с теб, татко. Сбогом.

Закнафейн погледна как сина му се отдалечава и го изпрати с поглед. А, сега ще трябва да се върне и да посрещне съдбата си. Закнафейн изтри сълзите от очите си. Все някой трябваше да го направи. Синът му заслужаваше тази саможертва. Най-достойните драу я заслужават. За него само оставаше наградата, че е изпратил великия си син в едно по-добро място, отколкото беше и оставаше прокълнатия град Мензоберанзан, изтъкан от злоба, жажда за робство и подчинение. Това правеше двамата драу братя. Това ги сближаваше. Дали Дризт щеше да намери щастието в горния свят? Той се надяваше да го намери, защото го заслужаваше. Със сигурност щеше да срещне врагове, но Закнафейн не се съмняваше, че ще се справи. Дризт беше великолепен войн, страстен драу и изключителен другар. Затова и щеше да намери съдбата си по един впечатляващ начин. Щеше да посрещне живота си такъв какъвто е. Шеше да преуспее и да се запомни в аналите на Елистрае като един от върховете на драуската раса.

Закнафейн се обърна и се изплю. А, за него оставаше само да посрещне съдбата си, която великата майка щеше да му отреди. Закнафейн мислеше, че или ще го превърнат в паякобразен дриад или в полузомби, което да изпълнява всякакви команди. Надали щяха да го убият. Твърде ценен беше, за да убият най-великия мечоносец на Мензоберанзан. Това разбира се не правеше съдбата му по-лека. Но в крайна сметка всеки има своя собствена карма. Неговата карма беше да се жертва за това, което най-много обича – собствения му син. И все пак саможертвата си струваше. А, това беше най-важното. Животът си струва, когато знаеш, че си отдал живота си, за една велика саможертва. А, животът и добруването на достойния му син беше наистина една от тях. Така че без повече да тъжи Закнафейн се понесе към портите на Мензоберанзан. Време беше. Дано съдбата бъде милостива към него и към сина му. Дано…

–      Пак ли си се отдал на спомени Дризт? – изрева Бруенор.

Дризт се обърна и погледна белобрадото джудже.

–      Винаги си мисля за него и последната ни раздяла преди толкова много време. – всъщност бяха минали около стотина години от тогава.

–      Не се страхувай! – каза бодро Реджис. – Важното е, че времето е минало, ти си станал по-силен и че баща ти винаги ще остане в твоето пространство на психичност и телесност.

–      А, и имаш приятели. Бруенор, който е психопат, Улфгар и Кати-Бри, които са като герои от местен цирк. И разбира се…

–      И разбира се, Реджис. – каза весело Улфгар. – Клептоман и убиец. И… Ау поряза ме! – прокле Улфгар и подгони малкия полуръст.

Дризт се засмя с пълно гърло и всички от групата се ухилиха. След миг обаче усмивките помръкнаха и групата погледна своя лидер.

–      Имаме задача приятели. Феарун се обединява. Няколко дружини нанесоха впечатляващи удари на лудите богове. – говореше за Сайрик, Малар и Ловиатар. – Време е и ние да действаме. Утре ни чака портал до Аркенбридж, там ще е последната битка за Феарун. Ще участват някои от най-големите приключенски групи, включително групата на Чедото на Баал.

Всички го погледнаха.

–      Чака ни битка, приятели. Чувам, че дори Драу се обединяват. Време е Феарун да се обедини. Лолт проси мир от белите си братя. Боговете се обединяват. Дошъл е момента и ние да помогнем. С мен ли сте?

Всички мълчаха.

–      Знаеш отговора на този въпрос. – вметна тихо Кати-Бри.

–      Знам, но бях длъжен да ви попитам. – усмихна се Дризт.

И времето щеше да покаже кои са истинските герои на Феарун. Това само единствено имаше значени. Само това.

Advertisements

Posted юли 16, 2010 by elan morin tedronai

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: