Глава 02: Нови надежди   Leave a comment

Нови надежди

Илитидът изсъска и вкопчи пипалата си в следващата си жертва. Човекът направи опит да се противопостави, но не успя. Илитидът изсмука мозъчните му клетки, и онзи рухна на земята с невиждащ поглед, оставяйки от него само една восъчна кутия, без мисли, спомени и впечатления за ставащото около него.

Следващият му противник беше един грамаден мъж. Той нападна с един ръждясъл меч. Илитидът парира със късия си меч, след което се приведе и замахна към коремът. Ударът му засегна чревната му област и червата на противника му се изсипаха на земята. Онзи изрева и изпусна меча, хващайки се за изсипаните си вътрешности, но това беше всичко, което се чу от него, защото следващия удар на илитида му отсече главата.

С това битката рязко свърши и илитидът остана сам на бойното поле. Около него се валяха тела на противници и други, чиито мозъчни клетки той беше изсмукал. Илитидът започна да ги довършва един по един, като просто им прерязваше гърлата. Те се сгърчваха за момент от конвулсии, след което спокойно застиваха в прегръдката на смъртта. Накрая илитидът отиде и избърса меча си в парцаливите дрехи на един от противниците. Брадат мъжага, който го посече през гърдите, миг преди Илитидът да вкопчи пипалата си в неговата глава и да му изсмуче спомените, а с това и жалкия му животец.

Илитидът потрепери. Толкова много спомени, мисли, чувства, животи беше погълнал в десетминутната битка. Беше се нахранил повече от доволно. Той се казваше Стамухашляк и беше един от малкото добри от своя вид. Доколкото знаеше като него имаше едва няколко десетки Илитида, които странстваха по земята и се прехранваха като приключенци. Повечето го отбягваха. Но Стамухашляк знаеше защо. Все пак расата му беше една от най-злите и долни раси, които обитаваха Царството на тъмнината. Също така илитидът беше част от една група, която избиваше убийци и черни магьосници. В нея включваше Пелур – един симпатичен плъхолак, неговата любовница полуелфата Далла – маг и клерик, Дарвол – варварин-полуорк и Джимоно – един великолепен ронин от Козакура. Защо беше дошъл чак от Козакура – Стамухашляк не знаеше това. Предполагаше защото беше твърде кръвожаден дори за техните стандарти. Макар че и това не знаеше защо. По думите на Джимоно, той просто търсеше да подобри честта си. Беше споменал, че е спал с една от гейшите на Калимоно – един от главнокомандващите на Дойжу – и че това за съжаление е предизвикало гнева на Калимоно. И от един от най-големите самураи на Калимоно се беше превърнал в Ронин. От тогава обикаляше степите докато не срещна тяхната група.

Групата беше на низгвернати персонажи, които веднага намериха общ език. Всеки от тях беше могъщ по своя вид и стандарти и беше станал кажи речи корифей във своята област. Стамухашляк беше невероятен чародей и мечоносец, Пелур – невидимо острие и убиец, за Дарвол нямаше нужда от думи, докато Джимоно беше освен това и невероятен нинджа, който…

–           Виждам, че отново си се нахранил добре, Стамухашляк! – чу той познат глас.

Стамухашляк се обърна и видя лицето на Джимоно. Той се засмя с привичния си съскащ глас.

–           Къде се губиш Джимоно?. – изсвири Стамухашляк. – Мислех, че ще дойдеш за партито…

Джимоно се ухили. Той беше мъж на прага на 30-те – златната възраст – с опръскано кимоно от кръв, носейки един сак, в който държеше принадлежностите си, включително и нинджа дрехите си. Имаше малка брадичка, лек белек под дясното около и дълга коса, вързана на опашка. Джимоно махна с ръка:

–           Бях зает с няколко лековерни магьосници. Но ги изненадах.

–           С какво?

В отговор Джимоно метна шурикен. Стамухашляк го хвана във въздуха.

–           Виждам, че не си загубил формата си. – Илитидът го метна към Джимоно, който на свой ред ловко го хвана във въздуха. – Но, сега ще трябва да почистя.

Те се намираха в тъмна зала, а около тях се намираха десетки тела. Стамухашляк занарежда заклинания и вдигна човешките трупове на няколко метра над земята. След което ги обви в пламъци. След няколко секунди пепелта от телата просто беше издухана от течението.

–           Готов ли си Стамухашляк? Имаме задача да премахнем Столва – един  от главните жреци на Сайрик. Пелур се свърза с мен. Каза, че няма да е лесно.

–           Ти очаквал ли си да бъде лесно? – попита със съскащия си глас Илитидът, а в гласа му се прокрадваше досада.

–           Не, разбира се. – изсумтя Джимоно. – Да вървим!

Двамата се запътиха по коридора и отвориха последната врата. Срещу тях видяха двадесетина брадати типа с ножове и мечове, които ги наблюдаваха бойко. Един дори въртеше верига с боздуган. Зад тях седеше самият Столва. Един чернокос и черноок мъж с черни зеници и дълги черни роби. Аман от чернотия, помисли си Стамухашляк.

–           Избийте ги! – изпищя Столва.

Стамухашляк вдигна ръце и запрати верижна светкавица, която порази първите петима. Те паднаха в писъци и се разтресоха на земята, докато електричеството им отнемаше живота. Стамухашляк извика отново и огромно огнено кълбо се понесе към останалите, пръскайки се в радиус няколко метра, превръщайки противниците в овъглени тела, докато им отнемаше живота. Останаха само седем. Джимоно не седеше като истукан, ами метна два шурикена, които се забиха в гърлата на противници, които изхъхриха и се хванаха за гърлата, докато се свличаха на пода, треперейки и застивайки в прегръдката на смъртта. Стамухашляк изсъска и се понесе напред с меча си. Джимоно се затича зад него и започна да поваля противниците си с катаната и уакизашито, с което блокираше. Стамухашляк се завъртя по остта си и прониза един точно между очите, който се строполи мъртъв. Следващия обаче въртеше веригата си и заплете веригата около меча му. Стамухашляк не очакваше това и онзи рязко дръпна дърпайки меча му. Преди да успее да реагира, Стамухашляк обаче се хвърли върху него и оплете пипала около главата му изсмуквайки мозъчните му клетки и функции. Онзи падна на земята. Стамухашляк щеше да умре обаче в следващия миг, но пред него застана Джимоно, който пое удара с уакизашито. Илитидът се наведе и взе меча си, след което се втурна да помага на другаря си. Двамата надава бесни удари, когато останаха само двама, но изведнъж отстрани се отвориха портите и излязоха още десетина. Столва се засмя ехидно и продължи да наблюдава битката. Джимоно и Стамухашляк застанаха гръб в гръб и надаваха бесни удари на ляво и надясно. Илитидът надаваше свискащи писъци и нападеш с мозъчни удари, където свари. Останаха още десетима противника, когато и Столва се намеси. Той стовари магическо заклинание, но Илитида успя да блокира светкавицата, която отскочи от щита му и порази неговите хора. Чуха се ругатни и викове, когато двама паднаха на земята поразени от нея. Столва изпищя недоволно и приготви втори удар. Стамухашляк се изскубна от мелето и понечи да се изправи срещу Столва.

–           Ще се справиш ли? – изсъска Илитида. Оставаха още петима други.

–           Дръж копелето! – изрева Джимоно. – Аз ще се справя с тия момчетии.

Стамухашляк тръгна към Столва. Онзи нададе рев и стовари цялата си сила срещу него. Илитидът блокира, но не без последствия. Магията го удари в ръката и той изсъска от болка. Все пак не му остана длъжен. Той нададе писък и стовари целия си мозъчен удар върху Столва. Столва изпищя от болка и блокира, колкото се може повече. Стамухашляк знаеше, че момента беше настъпил. Сега или никога! Той се затича към него, приведе се за да избегне летящата мълния и се хвърли с тяло към него. Онзи изпищя, и се опита да избегне или да стовари заклинание – това Илитидът не успя да разбере. След което обви пипала около главата му. И започна да изсмуква мозъчните му функции. Онзи извади нож в последни сили и се опита да разреже пипалата му. Все пак успя да го пореже, но въпреки болката Стамухашляк издържа и продължи. Все повече и повече движенията на Столва замираха, докато накрая рухна безжизнен и Стамухашляк делово замахна и му отсече главата. Зад него Джимоно довършваше противниците. Остана само едно голобрадо момче. Джимоно го гледаше със съжаление, макар че вече не искаше да се бие. Усещаше се умората и в двама им. Джимоно беше подгизнал в пот и битката беше взела своя дан. На няколко места беше посечен през дрехите, а един замалко да отнесе вътрешностите му. Джимоно едва се крепеше, а и самият Стамухашляк беше доста ранен. Едното му пипало висеше безжизнено, а лявата му ръка беше изтръпнала от удара. Стамухашляк се приближи до Джимоно и погледна последния оцелял.

–           Битката беше дълга момче. – каза уморено Джимоно. По-добре си върви каза Джимоно.

–           Биех се защото така ми наредиха! – каза момчето. – Щяха да убият майка ми и братчето ми!

–           Разбирам, това. А сега си върви, вашите са в безопасност. Култът е разбит. Да знаеш, че всичко е наред. Ние ще почистим тука.

–           Сбогом! Благодаря ви, че ме пощадихте!. Ще разправям на другите, какви герои си има Кормийр!

–           Не ни пука особено, но все пак благодаря. – каза Джимоно. – Ние  просто си вършим работата.

Малкият се обърна и хвърли меча настрани.

–           Имаш ли още от онези лечебни отвари? – попита Джимоно Илитида.

–           Точно две. – изсъска Стамухашляк. – Мисля, че ще ни свършат полезна работа в този момент. Утре ще купя още. Заповядай! – каза Илитида и подаде на побратима си. Двамата отпиха и усетиха лечебната тръпка, докато раните им се затваряха.

Стамухашляк и Джимоно се огледаха около себе си.

–           Голяма поразия. Но не съм сигурен, че мога да прочистя. Твърде съм изтощен от битките тази вечер. Мисля да поспя.

–           Майната им. Нека гнията. Аз само ще си прибера шурикените. Какво ни чака утре?.

–           Утре ще трябва да се телепортираме в Аткатла. Там ни чака също голяма работа.

–           Кога ли ще му се намери края…? – провлачи Джимоно, докато изтръгваше шурикените си от гърлата на четиримата си противника. – Но все пак днес беше финал. Как се чувстваш след…

–           След като му изядох мозъка ли? Да ти кажа честно – отвратително. Не съм срещал по-покварен и гнусен човек от Столва. Не съм сигурен, че мога да продължавам в същия дух, Джимоно. – каза той на побратима си, докато напускаха свърталището.

–           Знам, Стамухашляк. Знам. И при мен е така. Твърде много кръв, твърде много битки. Все пак се надявам светът да бъде по-добър от хора като нас. Това ми е най-голямата надежда.

Двамата се запътиха към близкия хан. Сега трябваше да се погрижат за раните си и да отпочинат доволно. Защото утре ги чакаше нова задача в Аткатла, като преди това трябваше да се отбият до Сузаил. Нови битки. Двамата силно се надяваха някой ден битките да спрат. С всяка нова победа се приближаваха до заветния край. И това щеше да бъде най-голямата награда. Тяхната заветна цел – спирането на Сайрик да властва над света. Днес беше постигната велика победа. Победа, която сигурно ще накара Сайрик да помисли преди да нападне със силите си. Героите заслужиха своята почивка. Но тъмните магове никога няма да я имат. Защото Силната Петица ги изтребваше въпреки новите култове, които се рояха из градовете на западен Феарун. И това, това щеше да донесе нови надежди на Елистрае, Мистра и другите богове, които се бояха от Сайрик. Нови надежди. Нови мечти и нови идеали. Всичко си заслужаваше за това. Всичко.

Advertisements

Posted юли 16, 2010 by elan morin tedronai

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: