Глава 04: Проклятие и Ада   Leave a comment

Проклятие и ада

Ударът на Тиернън проряза защитата на противника му и влезна меко в тялото му като нож в масло. Онзи падна на колене и изпусна меча на земята. Тиернън вдигна шлема му с кървавото острие на копието и онзи му прошепна, докато устата му се давеше в червено и от смъртоносната рана на гърдите му се протичаше живота:

–      Бъди точен братко и ме дари с достойна смърт да отида бог Торм. Направи това, което трябва! Направи го за твоя род…

Тиернън кимна мрачно с побеляло лице и вдигна подобното на алебарда копие. След това заби копието докрай в гърлото му между шлема и нагръдника му, почти отсичайки главата му.

Аркендръс. Този поклонник, на трижди проклетия бог Бейн, го наричаха “Вестителя на Шамбърлейн”. Той беше орисал рода му да ражда мъртвородени деца… Служителят, който бащата на Тиернън – Гарлан беше предполагаемо убил преди тридесет години и умрял в последствие, когато самият Тиернън бе дете. Всъщност този червей се беше върнал, чрез направата на клонинг. Върнал се беше и бе го проклел!

Първоначално Тиернън мислеше, че това са глупости, но след като жена му роди мъртви близначета разбра, че не са… Аркендръс му беше казал, че трябва да се убият сто и един рицаря, за да се премахне това проклятие. Правеше го само и единствено от жажда да гледа как някогашният паладин, син на Гарлан, се измъчва в това кърваво дело. Тиернън не го нападна. Знаеше, че няма смисъл. Може би беше по-силен от него, но проклятието щеше да остане, независимо от евентуалната смърт на “Вестителя”.

А бе най-достойният рицар, служител на бог Торм от Ордена на Златния Лъв… Пръв по доблест и снажност, несравним по своята красота. Лицето му сега обаче не беше красиво. Прорязано от белези, бледо и изпито. Беше на тридесет и пет, но дълбоки бръчки го прорязваха, а в някогашната красива кестенява коса сега се виждаха тук-таме прошарени кичури. И беше паднал. Паднал от своята светлина и красота, изгубил вече своето достойнството. Сега го наричаха “Черният наблюдател”, облечен в черната си броня, низгвернат от всички и от всичко… Паднал до един обикновен егоистичен убиец. И го знаеше. Но продължаваше. Въпреки това в името на своя син и поколение той продължаваше. В името на Шамбърлейн – един от достойните родове, свещнослужители на бог Торм!

Вярното копие на баща му започна да му помага в тежката задача. Изключая рицарите никой друг не го нападаше нито го притесняваше по градовете макар да знаеха за ужасяващата репутация, която си беше спечелил. Първоначално самият Тиернън не искаше никой да убива. Но хорската мълва го принуди да се защитава. Започнаха да идват знайни и незнайни рицари да се изправят срещу него. След първите двадесет човека, той сериозно се зае със суровата задача и в последствие започна да работи и за своя живот и за живота на поколението си: малкия му син Трим. Разбира се не всички бяха рицари. Останалото бяха хора, които някогашния рицар никога не бе познавал. Имаше и къдрокоси младежи с едва набола брада. Беше избил толкова много хора – рицари, странстващи паладини, жалки мародери в по-голямата си част. Повечето бяха точно такива, които ходеха да се молят за рицарство само за да се изправят срещу прочутия отстъпник Тиернън и в последствие да изгубят живота си.

Заедно с мародерите сред убитите имаше и приятели: Сторн, Лестор и още половин дузина човека, които загубиха живота си от копието му. И сега Алрик – той не беше преполовил още двадесетте си години… Тиернън се изплю, гледайки съсеченото тяло на някогашния си другар и ученик, когото беше учил на меча. Последното убийство. Последният пирон в ковчега. Някакво облекчение сякаш облада някогашния рицар. Алрик бе последния. Нещо потече от окото му. Дали пък това не бе сълза? Дали…

Тиернън с подчертана нехайност и бързина съсече един от слугите на Аркендръс пред очите на неговия господар. Онзи присви очи недоволно – винаги когато идваше да му носи нечия глава избиваше някой служител. Понякога цялото имение… А такива ги имаше малко… Рицарят можеше да влиза, когато носеше “пратките” на другия. През тези три години беше донасял именно тука на Аркендръс главите им и щитовете им.

–      Е, свърши се. – изхриптя Тиернън, хвърляйки щита, върху който стоеше главата на Алрик, пред краката на поклонника Бейн. – Край. Избих толкова, колкото трябва.

Лицето на Аркендръс се изкриви в злобна гримаса. Нормално човешко лице, но изкривено от лудост и злоба, обрамчено в дълги бели коси, в контраст с тъмночерни очи. Целият беше покрит в червени доспехи. Като крал на своя трон…

–      Грешка, рицарю. Голяма грешка. – противният му смях се разнесе. – Остава ти още един. Но май няма повече, а?! Нима си мислеше, че ще се разминеш толкова лесно?!

Лицето на някогашния рицар се изкриви в болка и страдание. Тежестта от смъртта на стоте човека се стовари върху него изведнъж. Тиернън падна на едно коляно, сякаш състарил се изведнъж. С неимоверни усилия събра остатъците си от сила,  подпря се и вдигна копието си заплашително. Аркендръс изръмжа и вдигна черния си зловещ скиптър. Последва тягостна тишина… Противният кикот на “Вестителя” се разнесе:

–      Погледни се на какво приличаш сега, “велики” рицарю. Жалък нещастник и заблуден глупак, който си въобразява, че “великият” бог Торм ще му помогне. Но той няма да ти помогне! Не! Ще те гледам още години как се мъчиш в страдания. И ще те запазя жив, докато не умреш, а проклятието над Шамбърлейн ще остане во веки! Какво ще ме нападнеш ли?! – изсмя се противния служител на Бейн. – Баща ти беше същият глупак като тебе. Дори да ме убиеш сега, аз ще се върна по-силен от преди. Но това не ми е нужно. Интересно ми е да гледам жалките опити на банда заблудени идиоти като вашия орден, които смятат, че могат да спрат мен и моя господар Бейн!

Някаква сила облада рицаря, в лицето му светна отново част от предишната светлина. Торм вдъхна нови сили на падналия паладин. Разкопча нагръдника и го хвърли на земята.

–      Това няма да се случи. Един остана. – той подпря копието си на земята. – …и той ще умре. В името на Торм…– Гласът му се извиси до вик. – …дай ми сила Боже да сторя това, което трябва!

Очите на Аркендръс се разшириха от учудване. А противното му лице се изкриви този път не от омраза, а от страх:

–      Какво правиш?! Луд ли си?! – Рицарят се надвеси над копието. Онзи скочи от трона и приготви някакви заклинания с ужасени жестове и думи. –гласът му се извиси до ужасяващ писък. Недей! Недей, проклет да си! Нееее!

Копието му, изцапано и засъхнало  с толкова много кръв, отнело толкова много животи навлезе в неговата плът, разкъсвайки плътта му между пластините броня. Болката беше пронизваща, но Тиернън продължи, докато то не навлезе докрай. Падна на земята, пречупвайки върха в себе си, за да ускори края си. През това време кръвта му се лееше от раната. Устата му се багреше в кръв и той започваше да се задушава, едва чувайки писъците на поклонника, чиято съдба беше вече в ръцете на неговия господар Бейн. А Тиернън щеше да получи опрощение. Проклятието си отиваше, но с него и животът му. Торм щеше да му прости и щеше да го прибере при себе си, като достоен рицар. Както и всички от бъдещето поколение на Шамбърлейн на малкия Трим. Знаеше го от момента, когато подпря копието в земята.

Мисълта за това го накара да се усмихне…

Advertisements

Posted юли 16, 2010 by elan morin tedronai

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: