Морето на Живота   Leave a comment

Морето на Живота

 

790 година след Христа

Беше дълго и красиво лято в Китай. Годината беше 790 година след Лето Господне и морето пееше своята скромна и протяжна песен. Тази година беше плодородна и красива и лятото я правеше още по-нежна и приятна за хората живеещи по крайбрежието на китайската империя на Ян и Чин. Годините минаваха и старият мореплавател Доменикус Рордрене беше щастлив. Помнеше някогашните си приключения като пират и мореплавател, но не забравяше и сегашния си земен живот. Доменикус се беше оженил за Циян-Шу – една прекрасна девойка, дъщеря на един императорски съветник в Китай. Шестдесет години живя Доменикус след невероятните си приключения из земите на хората като пират и мореплавател и беше щастлив до края на дните си. Една вечер старецът усети, че времето му сякаш идва. Той сложи дървета в камината и разпали огъня, със сетни сили… се насили да хапне малко останали плодове на софрата, легна и извика сина си Хуан Пан до него на смъртния му одър.

  • Сине искам да ти разкажа историята на живота си. От години го криех от теб и майка ти, но сега когато знам, че животът ми приключва земния си път, искам да ти споделя това, което ме е изградило като характер и като човек на тази земя. Искам това да ти послужи за урок и за съзерцание в живота ти за напред. Дори и аз не помня всичко с големи детайли, но нека да ти разкажа какво стана и как животът ми протече през тези години. Малцина са способни да видят това, което се случи в живота ми, а аз… точно аз не искам ти да го преживяваш, защото повече от всичко искам да живееш като нормален човек на тази земя. Дано това ти послужи занапред и дано мислите ти са в угода за живота на хората. Всичко започна преди около четири столетия във времето Господне, когато още я имаше империята и магията на живота беше млада в мен преди да се превърна в обикновена нищожна пешка във вселенската игра…. в този живот, когато бях просто пират и мореплавател….

 

408 година след Христа

Тъмна и жарка килия на една изпостеляла и мрачна мина. Чу се шепнещ глас:

  • Какво ще правиш…? – прошепна един затворник към другия.
  • Ще се махна от тук… – каза другия… скривайки една малка фиба в дрехите си.
  • НА РАБОТА! – изреваха робовладелците шибайки ги с камшици.

Казваше се Доменикус, а до него беше стария му приятел – Дориянте. Бяха ги хванали да крадат риба и без никакви компромиси ги заробиха да работят на една изостанала мина в пиринеиските подножия на Италия.

  • Айде! Бързо! – вечерта се изниза и двамата се измъкнаха от оковите, благодарение на малката фиба, която Доменикус беше скрил. – Бързо да освободим другите!

Убиха заспалите пазачи и един по един започнаха да отварят килиите. Настана бунт и дорде се усетят пазачите и робовладелците, робите бяха избили всички. Направиха го преди да дойдат преторияните, които водеха нови и нови затворници, защото повечето умираха и не издържаха на горещината, жегата и малтретирането на които бяха подложени. Хванаха конете, които бяха оствени на паша там и избягаха към морето.

  • Виж там! Кораб! Галея! – изрева един от тях… брадат и огромен мъж, който се казваше Артос. Оказа се една проста галея, оставена от преторианците, които ги посещаваха от време на време. Качиха се тихо и избиха останалите преторианци и робовладелци в съня им.
  • Наш е! – изреваха всички. Един по един започнаха да се въоражават, изкъпаха се в морето и постепенно се отърсиха от омърлушения си вид. Освободиха останалите клетници, които бяха на греблата и станаха точно двадесет и пет. Брояха двадесет и пет човека… някогашни роби и решиха да станат… пирати.

 

423 година след Христа.

Доменикус погледна в далечината на утринното небе и изтръпна. Там в морето нещо потъваше. Сякаш светът се сливаше с друг и сякаш… Адът идваше на земята. Нададе рев на възхищение:

  • Гребете момчета! Отиваме в Ада!

Корабът се понесе. Пред тях имаше нещо като риф, но той осъзна… че е морско чудовище.

  • Артос, Рокриянте елате да помагате! – изрева Доменикус, докато отблъскваше едно от пипалата на чудовището.

Едно пипало се появи, но контусите на пиратите го отблъснаха, главата на сепията излезе и те нададоха рев, когато и сцепиха очите.

  • Давайте момчета! Ще го отблъснем! – метна и копието сякаш го олучи в сърцето или жизненоважен орган. Чудовището потръпна и се свлече в морето, надавйки протяжен предсмъртен рев.

Галеята наречена Сокола над Дъгата, се ръководеше от вещина и моряците действаха със завиден опит. Те бяха пирати от петнадесет години, някогашни клетници на робовладелската машина. Бяха пирати защото в гръко-римската цивилизация се печелеше по-добре от пиратлък, отколкото от търговия. Сега се бяха насочили към земите отвъд Британия. Там имаше нещо, казваха, че е различно, че някои кораби отиват, но не се връщат, защото чудовища смилат корабите. Зашепнаха. Вярно бе. Имаше гигантски сепии, чудовища, които никой не подозираше, че съществуват. Всеки: Доменикус, Рибардий, Цароянте, Фитипал, Лимукедос… абсолютно всеки искаше нещо ново от живота, което да не се обмени в близката крайбрежна кръчма. Тогава изкрещяха. Пред тях… не беше водовъртеж, от него струеше светлина. Какво беше това – те не знаеха. Някои предполагаха, че е порта към Ада. Други пък мълвяха, че е път към Рая и светлината.

  • Христос да е с нас момчета! – изрева Доменикус.
  • Майната ти! – допълни Дориянте в отговор.

Напрегнаха весла и галеята се понесе по водите, нещо ги завъртя. Закрещяха… но после осъзнаха, че корабът плува докато пада, шепнаха от учудване. Корабът се приземи в море. Осъзнаха, че това не е тяхното… море, не е техния океан, а е свят, който беше… магичен. Свят от приказките, в които не вярваха и които слушаха докато ядат риба из вечерните огньове на Сермисо и Бизантион. До един се кръстеха, феи и сатири из близките островчета ги наблюдават. Римляните не вярваха.

  • Исусе … значи е истина… казват, че този който слизал е виждал същества от фантазиите ни… или… – каза уморено Рибардий.
  • Или… други светове…? – провлачи Фитипал.
  • Да… Вселената е населена от хора…като нас, въртящи се планети-светове около звезди… но имало някъде магията и тя съществувала редом до хората… Да вървим… Казват, че на портите имало черен дракон… – очите на Доменикус блеснаха. – Имам идея как да го убием.

Дориянте посочи:

  • Вижте, останки от кораби! Драконът не си поплюва…. – каза обречено той, посочвайки един разчленен труп, плуващ във водата.
  • Имам идея… – отрони пагубно Тедрояник.

Доменикус въздъхна:

  • Всички имаме идеи, но…
  • Мрежа… мрежа, капитане. Само това може да го спре. – каза Тедрояник.

Скриха корабът в малкия залив и цяла вечер коваха и плетоха мрежа. Рибардий беше и прекрасен ковач. На сутринта излязоха и решиха за по-сигурно Фитипал да остане на кораба. За което той се съгласи макар и с голямо нежелание. Трябваше двама по двама да го обработят, допълнителен човек щеше да бъде в тежест. Приближиха се и чуха… чудовищно хъркане. Драконът още спеше. Хвърлиха мрежата с остриета и чудовището изрева от гняв и болка.

  • Сега! – изрева Дориянте, мятайки късото си копие за да провокира и разгневи звяра.

Моряците извадиха контусите си и се приготвиха да атакуват. Беше огромен… като скален порядъчен змей, който имаше кръв около пастта си… беше с ципести крила и лъскава шаброидна кожа. Започнаха да ръгат звяра, който изригваше огън, но Тедрояник беше им дал пясък, който да мятат в паста му. И постепенно започваха да го омаломощават все повече и повече, докато накрая… не му отсякоха главата. И под него… Дориянте осъзна. Съкровища! Две зали пълни със съкровища и знания. Останаха осем дни като ловяха риба и разглеждаха и се дивяха над невероятните богатства. Намериха очерци за 50 изобретения в едно обковано ковчеже. Приличаше на обикновена малка ракла, която хората оставяха, за да им напомня за старите времена.

  • Господи! Тук има карта! Тези съкровища, вази и прочие са безсмислени! Трябва да намерим останалите четири ковчежета, те са важни за нас! Оставени са от боговете! Те са важни за вселената! В тях има знания за хилядолетия напред! Вижте! Тук има доспехи, които струват много, защитават от най-силните мечове и дават сила и мъдрост! Да се въоражим момчета! Отиваме да сеем знание! Явно е, че станахме пирати по неволя и може би безразсъдство! Нека да станем учители по избор! Това ще ни научи на най-ценните уроци! Вижте момчета тук има елексири! Има и компас за това къде са останалите четири съкровища! Трябва да плуваме из измеренията! Ще засечем светове, които са били близки до нашата родна Земя, нашата родна природа! Всяко съкровище е сред четирите Златорунни магични светове като този, където изобилието води до забрава! Трябва да сме ясни и силни момчета! Не можем да си позволим да останем в тези светове на сънищата! Ще загубим себе си! Ще загубим Господа, Юпитера и останалите!

Въоражиха се и взеха ковчежето със знанията. Останалите богатства не ги интересуваха. Отплаваха обратно към портала и погледнаха компаса накъде води. Трябваше да преминат през десет буферни свята, а досега бяха мислили, че мисълта човешка се носи само на Земята, и Слънчевата системата. Там беше всичко. Там беше цялото знание на Вселената и целия… смисъл на живота им.

 

520 година след Христа

Доменикус преглътна. Осъзна, че дори часовника, който беше взел работеше… бяха минали сто години, а те още бяха силни и неувяхващи. Отне им цяло столетие, докато стигнат до следващата си цел. Разбра, че Римската империя се е разцепила и някогашните Франки бяха заели мястото й, докато гърците се разпростираха в Бизантион. Откри, че това се е случило навсякъде.

Моряците се подсмихнаха и поеха към новите хоризонти. През портала стигнаха до магичната планета. Откриха, че устието се е пазело от човекояден огромен великан, който трябваше да преборят.

  • Хайде! Имам идея! – изрева Тедрояник, набождайки на харпуна си една доста голяма и привидно… вкусна риба.

За една нощ групата направи катапулт и решиха да направят засада на пещерата отгоре. Влачиха камъни върху дървета. Изсвириха през устта и започнаха да сипят проклятия. Чудовището излезе. Беше огромен гигант с брадато немито лице и кръв около устата.  Тогава част от пиратите на възвишението стовариха няколко камъка върху него, докато от кораба стреляха с катапулт. Камъните смачкаха лицето му, а двама се хвърлиха с въжета от върха на пещерата върху главата му и стовариха контусите си върху черепа му, убивайки го на часа. Огърът затрепери, нададе предсмъртен вопъл и се строполи на земята. Нададоха възторжен рев. Беше велика победа и то само с малко мислене!

  • Гледайте! Има две ковчежета на едно място! Пазени са от огромна… хидра, Господи! Хахаха! Вече имам идея и за нея! – изрева Дориянте, докато чистеше оръжието си в тревата наблизо от мътната жлъчна кръв на огъра.
  • По Херкулесово? – засмя се Доменикус.
  • Не точно! – намигна му Дориянте.

 

550 година след Христа

Отне им тридесет години, докато стигнат следващата цел. Биеха се срещу всеки кораб и побеждаваха, защото имаха невероятни способности от великите артефакти, които носеха. Междувременно общите неща, които правеха Земите – човешки – бяха същите. Съшите проблеми, същите смърти, същите народи, които се опитваха да боравят с оръжия на труда и на войната… опитвайки се да се хранят и да преживяват от труда си. Това ги правеше хора… това правеше Вселената… човешка. Доменикус разбра, че за един век нещата не са се променили особено, човечествата едва бяха влязли в средновековна пауза. Трябваше повече време за асимилация на промените в глобален план.  Най-накрая пиратите намериха следващия портал и той ги отведе по реката, навътре, докато прекрасни сирени пееха наоколо, обаче те знаеха, че поддадат ли се… съществата ще ги изядат. Стигнаха до пещерата. Започнаха да стрелят с огнени стрели. Пееха песни и стреляха. За тяхна изненада омаломощиха съществото дотолкова, че когато влязаха с факли и мечове, умъртвиха чудовището още преди да излезе. Хидрата беше дори по-лесна от огъра. Намериха двете ковчежета.

  • Гледайте! Казва се, че ковчежетета трябва да бъдат събрани на… – каза толкова развълнуван Робтеянц, че Доменикус се стресна и го погледна съсредоточено. После се замисли.
  • Трябва да бъдат събрани на нашата Земя на родната ни планета… макар че континентите на другите, земните сплави са същите, от нашата родна Земя трябва да започне промяната на вселената. Там ще се създаде орден на благородниции, които да пазят тези знания…и които да ги дават на човечеството… дори да ги преследват, тези пет ковчежета ще донесат Рая на Вселената! Важни са! Мислех, че просто го правя заради скапаното безсмъртие, но осъзнавам, че има цел! – изрева Доменикус. – Има смисъл да живеем толкова дълго и да се борим толкова много в живота си! Има смисъл! Има живот за нас! Има… енергия!
  • Заплакаха всички. Оставаше най-трудната цел…
  • Джинът… – пророни Иклисиантис.

Моряците се спогледаха въпросително не знаейки отговора на този въпрос. Джиновете се смятаха за създания на боговете и че някога са били човеци. Тези, които са били силни и добри са ставали водни духове в Рая… докато злите, ставали на огнени духове или така наречените… Ефрити.

  • Как можем да го покорим…? – отсече Робтеянц.
  • Можем… да го изиграем…? – сподели някак страхливо и помеждудругото боцмана Тримелтин.
  • Дори да го върнем в бутилката, той вече ще е набрал цилта и пак ще ни манипулира… – изръмжа Олександро. – А оръжията ни са безполезни срещу неговата етерична плът. Макар че са ковани от боговете, той също е техен продукт.
  • Не… ще му помогнем… – каза обрано Доменикус.

Всички го погледнаха.

  • Да избере най-доброто за себе си! Да прояви мъдрост! Да вървим! – изръмжа Доменикус и тръгна отсечено към кораба.

Пиратите се качиха на борда и потеглиха отново по пътя на знанието и пророчеството.

 

730 година след Христа

Изтекоха нови почти две столетия странстване из планетите на Вселената… Те до една бяха общи и близки по история, но и някак различни. Моряците от Соколоа на Дъгата се биеха срещу всякакви кораби и фрегати,  които до един громяха, благодарение на магичните артефакти, които носеха като брони и оръжия. Накрая намериха магичния портал. Доплаваха до пещерата на джина и влязоха бойко вътре, но и някак уморени от тези неспирни пътешествия, искащи само да починат, да имат семейства, да имат животи, а не просто да бъдат странници из великата Вселена, не знаейки миг почивка, покой и обич.

  • Излез! Покажи се! – извика ритуално Доменикус.

Създанието излезе от една водна картина. Приличаше на прекрасен мъж, но кожата му беше синкава и имаше една дълга черна плитка, от прекрасната си мастна кожа. Движеше се като вятърен… пламък и те осъзнаха, че може би… са намерили равен.

  • Какво искаш човеко? – каза то на перфектен латински.
  • Виж ме… виж какво съм… виж какво ти нося. – каза изнурено Доменикус на нечовешкото създание. – И виж какво съм постигнал през живота си. Повечето от нас мечтаят за безсмъртие и награди – аз искам почивка. Ето четирите ключа на Потока, Господарю на Душите. Имам достъп до всичките съкровища. Те трябва да отидат в хората. Това ковчеже тук събира четирите извора на Толинтра – Вселената на живота. Столетия ние странстваме. Не желаем безсмъртие или богатство. Искаме покой. Сваляме доспехите си. Искаме почивка. Дай златото на хората из вселената и нека това знание тук донесе щастие и късмет на хората из нея.

Създанието го наблюдаваше мълчаливо и Доменикус видя, че той се беше просълзило от емоцията, която беше обхванала моряците.

  • Ето човече! – джинът сложи пергаментите в ковчежето. – Върви си с мир!

Групата някогашни пирати тръгнаха и като човеци взеха ковчежето. Минаха през водния портал и се озоваха на своята земя… на дома им. Разплакаха се. Те бяха намерили дома си.. родната си планета Земя. Най-накрая се бяха върнали. Животът им придобиваше смисъл. Бяха свалили артефактите и вече заплакаха… белите коси им личаха, макар и да не ги удари на часа. Занесоха ковчежето в една слабо населена долина от Китайската империя. Научиха, че тези портали бяха загаснали. Магията на моретата си беше отишла. Светът беше станал човешки.

 

790 година след Христа

Погледът на стария моряк се проясни и той впи силния си поглед в сина си Хуан Пан:

  • Сине, вече знаеш за моята Одисея в преизподнята… Имаш колкото Господ ти е отредил синко и ти го знаеш… Искам да ти кажа, да носиш един свитък на императора… Нека да го види сине… Същевременно когато го копират – носи го сине на икедзеята в Непхал. Там вечно свети пламъка.. така всички из вселената ще го имат. И сложи меча сине… сложи меча, живей като човек и не се подавай на странстването из непознати води! – старият човек кашляше кръв от убиващата го охтика.

Хуан Пан се изчерви.

  • Сбогом сине! Пази живота! Той не е изобретение! Той е надграждане! Бъди силен за себе си! За децата и за тези, които ще те последват! – извика с последни сили старият пиратски главатар Доменикус Рордрено.

Старият човек нададе последен стон, потръпна в кашлица и потъна в прегръдката на смъртта. Душата му се сля с безкрая и природата застина в очарованието от кръговрата на раждането, живота и смъртта. Доменикус беше изживял живота си. Като пират… като войн… като учител…

 

810 година след Христа

Хуан Пан стана генерал и администратор на имперските ихичани на Китайската имперя. Ихичани се наричаха така наречените тумени на китайските конни армии. Очите му обаче… всякога търсеха морето. Един ден при него пристигна… странник в парцаливи дрехи. Първоначално стражата се опита да го прогони, но човекът извика слабовато:

  • Момче! Познавах баща ти… Доменикус Рордрено! Бях негов моряк! – извика стареца на латински, който Хуан беше научил под вещото обучение на баща си.
  • Спрете! – извика на китайски Хуан и вдигна ръка. Тогава той беше на тридесет години и беше в разцвета на силите си като войн и генерал.

Старият моряк дойде при него.

  • Казвам се Артос, момче… Бях моряк 380 години… – отрони тихо на латински стария човек.

Хуан преглътна:

  • Значи е вярно…? Наистина сте служил с велики артефакти даващи огромна сила на притежателя…?
  • Да, Хуан. Вярно е. Баща ти ти е казал да даваш по един свитък на година… А сега ковчежетата са празни. Остава обаче едно последно ковчеже. То е най-важното. Трябва да събереш нов екипаж. Ако искаш ще дойда с теб.

Хуан Пан пребледня до чаршафено бяло.

  • Не мога да изоставя работата си тук на тази, старче. Само за да гоня някакви фантазмични нереалности. – отсече Хуан и по очите му старецът разбра, че е прав.
  • Не се намира отвъд, генерале. В Остралазия е. – отсече безкомпромисно старчето.
  • Ако е там… не можеш ли ти да го вземеш…? – въздъхна Хуан Пан.
  • Настояват сина на Рордрените да го направи. Седи при един аламутски вожд. Бях при него, но той не го дава туко-така. Иска ти да отидеш.

Хуан въздъхна и извика команди на китайски. Излезе навън и скочи на коня си. До него тогава застанаха десетима стари и престари моряци. Хуан се разплака и един по един ги прегърна. Приготвиха джонката и след това отплаваха. Два месеца плаваха дорде стигнаха… Тасманийския остров. Слязоха от кораба и тръгнаха по плажа, когато ги обградиха орди диваци викайки на гърлен език. Първоначално ги гледаха алчно и може би… хищно, защото Хуан осъзна, че някои от тях. бяха канибали. Хуан извади един медальон и го показа във въздуха и те изтръпнаха и зашепнаха:

  • Пегесби…! Пегесби…!

Това означаваше, че са го познали и че са разбрали, че той е сина на Пирата на Дъгата. Веднага се изстеглиха и започнаха един по един да отдават чест на Хуан. Въведоха го в една юрта и започнаха да сипват напитки и да ги гощават. Старият шаман на племето дойде при него.

  • Познавам те момче. – отрони тихо той на китайски и Хуан изтръпна. – Бил съм отвъд този остров и знам за Сокола на Дъгата… Пазех го дълги години в тайна, но аз също съм бил на Златорунието. Ето това ковчеже е за теб. – подаде той фантастично облицовано златно ковчеже. – Направи с него това, което трябва, Генерал Хуан Пан. – каза ритуално шамана. – Върви си с мир, Хуан. Върви и бъди… Зора за останалите. Както баща ти беше.

Хуан се просълзи, прегърна стария шаман и заедно със старите пирати се качиха обратно на галеята. Когато пристигна обратно в Пекин, разбра, че всички стари моряци… са починали в съня си… Със сълзи на очи им отдаде почести и ги погреба на морския бряг, където вярваше, че старите моряци искат да намерят своя покой.

След това се уволни от армиите на Китай, и реши… да стане… пират, като кръсти кораба си „Шенмин Дешугуан” – Зората на Живота. Потеглили в морето и събра всякакви моряци от всички земи, надявайки се някой ден да намери нови спомени и нови тайни из планетите, защото знаеше и търсеше да озари света със своето знание… както баща му беше го правил… както и той искаше да го прави. Някои го нарекоха… Пирата на Живота. Казваше се, че екипажът на кораба на Зората живяли столетия, но пак живяли като хора. Казваше се, че някой ден всички ще го имат. Някой ден дълголетието ще е навсякъде и войни и тъмни сили не ще разчупват ни, а ще сме хора живяли повече и ще бъдем силни във вяра, сила и божествений акорд.

 

2005 година след Христа

Едно малко момче държеше за ръка една привидно възрастна жена. Двамата се разхождаха по брега на Средиземно море, докато вечерната омая ги караше да залитат в упоение, а вятърът донасяше аромати на подправки и храни от Хайфа. Момчето беше русоляво със странни източно азиатски черти, но пак облечено в типични кафяви мюсюлмански дрехи. Жената беше с прошарена коса и набръчкано лице и беше облечена с бяла роба и имаше фатилна лента на косата.

  • Какво е… това…? – пророни малкото момче, взимайки един медальон от плажа. Казваше се Чемир и беше отгледан от дойка си Емирана, като израсна в Йерусалим, а от скоро се преместиха в Хайфа. Чемир нямаше родители и нямаше спомен за това… дали някога е имал. Просто знаеше, че е тук, за да… живее. Единствено дойка му Емирана казваше, че е дете… на пирати…. че е дете… на Живота.

Емирана погледна медальона и преглътна.

  • Това си… ти, Чемир… – обърна го тя от другата му страна. – това е бил твой прадядо, който е живял и работил като мореплавател… на Живота. Винаги съм ти казвала, че си моя малък… пират. – погали го тя по косата. – Не знаех кога ще го откриеш, но знаех, че ше дойде време и ще ме напуснеш, за да живееш по пътеката, която Господа ти е отредил.

Чемир се разплака и я гушна.

  • Скоро ще дойде и твоето време… скоро ще станеш… Пират на Живота.

 

2012 година след Христа

  • Накъде Чемир? – попита го угасващата Емирана.

Беше станал напет моряк и рибар, който си продаде имуществото и хвана малка шхуна с още двама. В ръцете им попаднали пръстени, а и кръвта на Родердрените била силна.

  • Накъдето тегли морето. Накъдето тегли морето, бабо…
Advertisements

Posted декември 1, 2014 by elan morin tedronai

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: