Полетът към Фантазмата   Leave a comment

Полетът към Фантазмата

 dragon-rider-1-1680x1050

Робин погледна поредния стих на Бодлер. Фантастичен поет. Отишъл си твърде, твърде млад. Един от най-великолепните поети на цялата вселена. Друг като него – нямаше.

 

Без ярост аз ще те ударя,

като месар — без гняв, без вик!

Като Мойсей — скалата, в миг

да бликне в моята Сахара

 

жив извор — чистите сълзи,

които мъката изцежда;

и тъй копнежът ми с надежда

ще полети — да се срази

 

с вълните — кораб в океана;

а там в духа ми изтерзан

ще глъхнат като барабан

плачът ти, болката набрана!

 

Бялата совалка се носеше безбрежно из галактическата шир. Суперновите присвяткаха романтично, докато тя мързеливо се стелеше из океана от звезди. Преминаваше спокойно през слънчеви системи и от време на време правеше леки маневри, за да избегне парчета астероиди, които също толкова мързеливо летяха наоколо. Звездните отблясъци по бронята ѝ се раздвижваха в унисон със спокойната “Prelude á après midi d’un faune” на Дебюси. Камерата приближи към екипажа. Той беше само един човек.

  • Питър, знаеш, че не обичам да ме снимаш. – изръмжа Робин, унесен в музиката. „Питър” беше корабният компютър.
  • Знам, капитане. – изстреля компютъра.

Робин Асфрентскин беше българин. Беше от тайнствен орден наречен Ноберцияне. Беше роден през 1675-та на една прекрасна планета. Знаеха цялата вселена на тези земи. Знаеха, че има шест олцефридни колитални галаксионни пространства. Те бяха пълни с живот. Планетите, населяващи ги, бяха човешки до една с общи и близки истории с 24-часов ден. Почти навсякъде имаха галактически технологии и живееха дълголетно и силно. Но една планета, една родина страдаше. Робин беше на 250 години и хората на почти всички планети доживяваха до тази възраст. Само че на една планета хората филмозничаха и страдаха. Въпреки това най-слабите, най-скоростижните хора на тая вселена, раждаха най-големите гении. Клод Дебюси, Михаил Глинка, Лев Толстой, Борис Христов, Джузепе Верди, Иван Вазов, Антон Чехов, Фьодор Достоевски, Лимън Франк Баум, Астрид Линдгрен и много други. Таблицата на Дмитрий Иванович Менделйеев беше общовалидна за цялата вселена; микроскопът и далекогледът на Антони Филпс Ван Льовенхук бяха разпространени из цялата вселена; психологическите разкрития на Зигмунд Шломо Фройд също се тачеха от почти всички хора на вселената като най-фантастичните синтезирани похвати за описването на човешката и трансчовешката личност. Тази планета живееше от 1529 години два дена назад. Липсваха ѝ 29, а и 30 Февруари, защото не отброяваха 4 минути завъртане на планетата през всички дни от годината. Навсякъде другаде по тази причина го наричаха Денят на Парадокса. И дяволи и богове се опитваха да ги убеждават. Совалката продължаваше мързеливо да се стели, докато от колоните се чуваше “La mer”. Робин немееше. Как може една планета да не иска да живее повече? Късаха от живота си без 2 дена. Развитието на стадиите на живот, беше застопорено и животът беше слаб и филмозен. От едно хилядолетие, генетично и физически, земляните на тази земя не бяха се променили. Жена там носеше плод 9 месеца. Навсякъде другаде, по 12 месеца държеше жена плода си. Колкото повече – толкова по-здраво щеше да бъде детето, това се казваше. И все пак Робин се възхищаваше: може би беше човешко, макар и парадоксално отреканието, дори анатемата пред това, което можеха да получат?

Совалката продължаваше да лети, управлявана от компютъра „Питър”. Космическият кораб имаше непозната дестинация. Робин не знаеше накъде се е насочила. За пръв път от 200 години, а беше работил и като железничар – той не знаеше на къде пътува „влака”. Усети как нещо в пространството сякаш гълта кораба. Пред него изникна огромна, нечовешки огромна планета, като цял Юпитер. Ахна. Беше само чувал за подобни планети. Наричаха ги Гендогроми. Живееха по 3-4 трилиона души, някои даже бяха доста оригинални и с наистина интересен живот. Около 1500 планети бяха невъобразимо гигантски, наричани Еф’Кедаи с фантастичен живот и технологии. Бяха с големината на класически Сатурн, и Робин беше научил, че на тези гигантски планети, денонощието е 80 часа. Най-огромните обаче, с големината на Юпитериите, бяха наричани Гендаграмии. Гендаграмиите бяха 100 и бяха фантастични светове, в които реално живееха хора, но денят беше 125 часа. Доколкото беше запознат, Робин знаеше, че подобни светове се бяха развили по-бързо от обикновените земни планети, защото бяха много по-големи и имаше много повече хора. Бавно совалката навлезе в орбитата на планетата. Корабът на Робин се движеше от слънчевата енергия. Видя една пустинна пясъчна долина, съобразена с папрат и интересни плодови дръвчета. Зададе команди да се приземи и бавно совалката кацна. Излезе от кораба си достопочтенно и въздъхна доволно. Не приличаше обаче на никоя Гендогрома. Имаше 100 такива и те ръководеха цялата вселена. Пак беше толкова голяма, но не беше като никоя, а той беше виждал поне 3 Еф’Кедаи. Огледа се около себе и не можа да повярва. Беше фантастична. Имаше тичащи еднорози, прекрасни галопиращи кентаври и омайни нимфи и сатири, в гората се чуваше рев на дървесни гиганти. В небето летяха неземни ангелски създания. Не можеше да повярва, колко хубаво беше наистина. Една русалка от близкото езеро го гледаше влюбено отстрани. Наистина беше рай, но може би беше твърде ангажиращ дори за Робин, който беше обиколил половината вселена и то преди първото си столетие.

  • ВНИМАВАЙТЕ МАСТЕР! – извика Питър.

Огромен трицератопс, голям няколко десетки метра, се втурна към совалката с рев. Робин едва отскочи, вадейки трофейния си меч. Ръката му пламна от магическа енергия. Трицератопсът почна да мачка совалката и тя стана на пихтия. Обърна се към Робин и човекът се приготви с меча си да си продаде скъпо живота, когато отнякъде се появи фантастичен златен дракон, скочи на трицератопса и се започна люта битка. Осъзна че трицератопсът изригва и отровни пламъци. Робин скочи и се хвана за някаква прилежаща лияна, хвърли се в отчаяно кълбо и стъпи на врата на трицератопса. Звярът приличаше на стабилен и издържан минотавър и Питър досега никъде не беше виждал подобно същество. Заби меч в гърба му, но звярът изрева, отърси се, Робин падна и щеше да бъде пометен, когато драконът го защити с лапа. Мечът остана забит в плешката на минотавъра и Робин разбра, че го е омаломощил страхотно. С няколко удара драконът го помете, но Робин загуби съзнание за няколко секунди. След това се изправи и великият златен дракон сведе фантастичната си златна глава над него и златните очи го погледнаха безкомпромисно.

  • Как се казваш? – продума директно създанието.

Робин преглътна, сякаш си го е поръчал.

  • Робин. – изплю той.
  • Българин си, а? – Робин почервеня сякаш му личи от километража, който е навъртял дракона.
  • Дошъл си отвъд с кораб, а? – сподави създанието.

Робин въздъхна артисало.

  • Така е.
  • Това тук е Фантазмата. Добре дошъл. Знам, че има големи при теб, и това е толкова голяма, колкото са и тия големи.

Робин преглътна и разбра. Гендaграма Фантазма. Магия има и в живота, но тук има всички магически творчества на ума, тоя глупав Imagionationland, който може би е липсвал на вселената. Понякога се питаше дали е възможно. Самият Робин можеше да изкарва пламтящи топки и Орденът Ноберцияне беше силен и проспериращ, както и самите дълголетни хора ставаха изключителни майстори на оръжия и психически сили без да се налага да рапортуват на някаква догма. По онова време пък и нямаше кой знае каква нужда от държавност. Имаше толкова много места да се живее, че никой не се интересуваше къде живее.

  • Ти как се казваш?
  • Алстодрил. – стовари дракона.
  • Искаш ли да работим заедно? – айляшки каза Робин.
  • Разбира се. Тука има също проблеми. Имаш каска да летим и в космоса.

Робин въздъхна от скука. Драконът виждаше всичко.

  • Има демони от сърцевината. Качи ми се. Трябва да ми помогнеш да ги премахнем. Или поне да им дадем стабилен урок, защото не ги харесваме. Крадат и ядат хора от тук.

Качи се на гърба на дракона. И полетя. Първоначално викаше от ужас, но създанието летя с него няколко часа, за да може Робин да се успокои и да свикне с присъствието му. После започна откровено да се наслаждава.

  • Добре, какво трябва да направим? – каза Робин. – Питър? Питър? – се сети Робин по радиото.
  • Да, мастер?
  • Уф, добре че си жив!
  • Не съм жив, мастер. Компютър съм. Вие сте жив. На вас разчитам, мастер.

Робин се просълзи. „Питър“ беше компютър с опит. Не помнеше точно колко пъти, фантастичния компютър „Питър“ му беше спасявал живота. Докато летеше, Робин разглеждаше и питаше услужливия дракон кое какво беше и за какво служи. Гендограма Фантазма беше фантастична планета. Беше цялата изпъстрена с живот. Имаше почти всичко от фантастичните романи, които Робин обичаше да чете още от съвсем малък и които се четяха на почти всяка земна, обикновена планета. Фантазмата понякога приличаше, по естеството си, на фентъзи роман с отворени печалби, друг път на дарк-пасажен хорърски трилър, а понякога просто на евтин хак-ен-слаш екшън.

  • Колко хора живеят?
  • Два трилиона. – каза дракона.
  • Сигурно малко живеят. – смутолеви Робин.
  • 400 години. Поне. И то ако не са късметлии.

Робин преглътна тежко. Имат 500 часа повече в седмицата от другите. Живеят около 800 години в земен вариант. Обикаляха безизвестно време.

  • Казваш, че има демони?
  • Да, и трябва да сложиш каска.
  • Разбира се.

Натисна копче на колана си и сложи термоциялни доспехи, които го обвиха. Драконът се изтръгна нагоре и започна да лети в космоса. Робин се задъха. Разбра, че на един парсек разстояние има демонско леговище. Гигантски демони с бичове и всякакви други чудовища. Атака срещу 18 демоняри. Толкова бяха. Орпесидите бяха като насекоми, излязли с тежка мимика от последната канализация, но балорите бяха наистина издържани. Първо се изправиха срещу трима:

  • Това са Алдограндо, Фернида и Перлитиен. – подсказа Алстодрил, сочейки с лапа три демоняри със зверски лица, фантастична мусколатура и огромни бичове.

Започнаха тежка атака. Алстодрил удари освен с дъх и с магическите си енергии. Робин хвана меча си, скочи от гърба на дракона и сякаш заплува в нищетата. Започна да размерят удари с Алдограндо върху един малък астероиден камък. Сякаш цялата арена ги гледаше. Удар след удар. Демонът беше като фантастичен зъл господар: шипесто лице, тъмни ципести ръце, зъбата гротексна физиономия и торбестно гангренясало тяло. Може би и затова бяха толкова ядосани, защото бяха толкова грозни. Атаката на Алдограндо едва не го запокити в някаква малка яма, но той отскочи и апострофира от ляво. С крайчеца на окото видя, че Алстодрил се биеше вече с трима. Робин обаче струваше много повече, от когото и да е било бездарен демон и постепенно почна да му смила съпротивата, отсече ръце, крака и се наложи да подскача в пространството, за да му махне главата. Изсвири или поне се опита да го направи, но драконът все пак го чу. Скочи на него и извивайки се е в пространството прати няколко малки бомбички към летящите астероидни парчета, които представляваха огромните тронове на които се излежаваха петима. Задейства експлозива и с наслада видя как демоните падат в слънцето, а един дори една комета го направи на прах. Обаче нямаха повече време, а и явно сили, защото Алстодрил беше ранен в едното крило.

  • Алстодрил взехме чет…
  • Взехме единадесетима.

Това сякаш спря електричеството на три-четвърти от насекомите и те също гръмнаха във въздуха. Явно бяха свързани през менталитета.

  • Това да им е за урок! – изръмжа уверено Алстодрил.
  • Какво ще правим сега? – изстреля Робин.
  • Ще отидем да се бием срещу тъмните черни дракони.
  • Имам заряди! Значи мога да сваля ост…
  • Не го прави. Това ще ги ядоса и ще дойдат други демоняри на тяхно място. Трябва да има зло под някаква форма, Робин. Трябва да има злоба и демоняри във вселената, Ноберцияне.

Робин преглътна тежко. Драконът беше прав. Двамата полетяха към пещерите на скелетоподобните и черните дракони. Настана сериозна битка. Летяха и изригваха магически заряди. Разбра, че наистина са вещици и наистина са бабешкерски. Бяха свалили пет от вещерите, когато излезна брониран рицар на огромен черен дракон. Робин го прикани и остави дракона да се бие срещу останалите, съсредоточавайки цялата си атака срещу черния рицар.

  • Хемродарджин. – изръмжа Алстодрил. – Внимавай с него!
  • Добре. Няма да му се дам без отпор!

Обикаляха се, Хемродарджин атакува от ляво, но Робин се прикри под острието на меча си и се опита да пореже крака му. За негова изнененада, успя. Обаче вместо кръв – бликна черна смазка като от онези дето ги продават в железариите. Ядоса се неимоверно, защото се намира в подобна ситуация и нададе жесток рев, който едва не му струва главата, защото щита на черния рицар го халоса по нея. Парира от ляво и скочи от дясно, но вихрената тежка брадва за малко да му струва половината гръбнак и беше толкова замаян, че се подхлъзна в смазочната черна кръв, отронила се от рицаря и падна. Мракорицарят Хемродарджин нададе рев и вдигна брадвата си тържествуващо. Робин погледна вяло, мислейки за краткост от секундите, в които е живял и чувствал, напипа някакво копие, завъртя се по оста си, зверски подсичайки черния рицар и докато онзи беше във въздуха, Робин го разчисти с два удара, отнасяйки му главата и половината тяло. От там блесна такава зверска енергия, а същевременно над него рукна кръвта от Алстодрил, който нанасяше жестоки удари с нокти и сипеше огнена паст към всеки скелетрясал дракон из небето. Робин изрева, магията го обви и го накара да трепери, стана още по-хубав, още по-готин и още по-златен. Бабешкерските вещери започнаха да се разпадат и да умират. Останаха някакви си петдесетина от армия от стотици хиляди преди, които провалено се скриха в тъмните галерии. Робин докосна тялото си. Усещаше се фантастично. Толкова много енергия го караше направо да ехти целия от радост, сила и енергия. Така не се беше чувствал от… всъщност никога. Погледна копието. Драконово копие. Фантастично оръжие, което някога бяха казвали, че е невъзможно да се изкове и измайстори. Заряза счупения нещастен меч и хвана копието.

  • Ами сега накъде, Алстодрил?
  • Трябва да дадем урок на гоблините. Заедно с орките, готвят инициатива на тази планета. После трябва да заплуваме в Ескаритския Океан и да пратим съобщение до корабите ви, че всичко е наред. – отговори Великия Златен с методика сякаш документира вестник.

Оказа се, че инвазията започва отдолу и тъй като планетата беше огромна, се наложи дракона да се изкачи по-високо в космоса, за да успеят да пристигнат на време за битката. Откриха, че има опълчение от няколко десетки златни и няколко стотин сребърни дракона, както и няколко легиона войници. Алстодрил стовари Робин на земята и той започна битка, срещу армия от хиляди гърбави, смачкани гоблини и орки, които изглеждаха като ядосани футболни запалянковци с мрачно отношение към живота. Самият Алстодрил пък трябваше със сребърните и златните си събратя да отговарят на честта си срещу няколко стотин химери. Робин, пък въобще не беше сигурен кога, какво, къде, как и защо се случват нещата около него, а сечеше и се биеше с копието сякаш никога няма да види вчера и не една социалдемокрация се е пропукала. По някое време нападна едно разярено, блатарско огре и започна да го боцка с копието, сякаш не е виждал джобни в живота си. По някое време карикатурата сдаде пейзажа. След още няколко схватки, по абсолютно същия маниер, преби петнадесетина огрета и когато свърши с последното, всички орки и гоблини хвърлиха оръжие. Горе драконите избиха последните химери, не без загуби, обаче, защото няколко десетки сребърни не бяха издържали.

  • Како ке праим? – смутолеви един голям орк.
  • Вървете си по-домовете и не връщайте. – скастри Робин.

Отиде безкомпромисно и яхна прекрасния Алстодрил. Започнаха да кръжат доволно и по някое време Робин реши да отбели:

  • Какво ще правим, Алсто? – уверено пристъпи напред, макар че летеше.
  • Не ме наричай така. – меко смачка златното фантастично създание.
  • Извинявай. Какво ще правим?
  • Може да ме наричаш така, но след време. Ммммм. – завладяващо прати надалеч Легендарният Златен.
  • Какво ще правим?
  • Трябва да пратим съобщение. Трябва да отидем до базата и да кажем на планетата ви, че всичко е наред.
  • Да летим?
  • Да плуваме.

Робин си сложи каска и доспехите му се удебелиха, за да издържи налягането на фантастичното море. Плуваха в прекрасния океан, през фантастични дълбини, където имаше огромни кашалоти и рибозаври, както и велики кракени и левиатани. Така час-два плуваха и стигнаха до прашасала изоставена станция. С помощта на Робин, който му помогна да оправят компютъра, Робин установи, че макар да прилича на стар прашасал телеграф, реално обхватът му може да стигне всяка една планета във вселената. В 15-минутен разговор Робин каза, че всичко е наред и е видял Фантазмата, такава каквато е. Когато го попитаха войнишки има ли нещо, което да е застрашило живота му, Робин смутолеви, че още не се е намерило. След това изключи и замислено погледна драконът, който беше станал с почти човешки ръст.

  • Ами сега, Алстодрил?
  • Ммммм. – отгърмя замислено Алстодрил.
  • Кое следва? – каза Робин, опитвайки се да го отърси от унеса.
  • Черни скелети и драковещери.
  • Не ги ли бихме преди малко?
  • Има и такива. – отпуши дракона.
  • Да тръгваме?
  • Да летим.

Изплуваха и започнаха да летят към сърцевината на огромната планета, което отне почти един ден, но драконът просто нямаше умора. Стигнаха една огромна степ и вместо да тръгнат към долината, драконът поведе надолу по пещерите. Фантастични галерии с фантастични прилепи.

  • Сигурен ли си, че са тук? – заведе по инерцията Робин.
  • Естествено.

Не след дълго летене из пещерите попаднаха на армия от скелети и личове. Робин тежко въздъхна сякаш никога не си е позволявал поне една ролева сесия. Сервираха се директно на площада, драконът изрева и половината армия беше погълната. Плесна гръм и другата половина също беше пометена. Както каза Алстодрил, наистина имаше личове. Но те не изглеждаха скелотоподобни и бяха не повече от 7-8 алчни жестоки мъже и жени, облечени в парцаливи клошарски роби с червени очи и силни магически енергии. Това бяха истинските личове. Започна магическа, елементална битка между Робин и личовете. Последователно изолира с „кръг, отвара и флорияна” и разби четирима на парчета, последва „месечна примка, в трима и бумтежи” и това беше всичко. Алстодрил изпепели всички останали скелети с мощния си дъх и после покръжа около него, гледайки го доволно:

  • Браво, Робин. Гордея се с теб.
  • Е, все пак… – смутолеви Робин.
  • Иначе никога не би успял да ги победиш. – изръмжа безкомпромисно дракона.
  • Ами сега, Велики Драконе?
  • Фанатици и черни вещери. – отшумя Златният. – И не съм велик. Не още.
  • Ще станеш. – успокои го художнически Робин. – Другите, които бихме досега не бяха ли такива?
  • Има и такива.
  • Близо ли са? – часовнически каза Ноберциянът.
  • Недалеч. – смръщи Алстодрил.
  • Да летим?
  • Да вървим.

Качи му се и драконът се затича. Няколко стотин километра след това се озоваха на бойно поле срещу най-чутовната армия, която Робин беше виждал. Десетки драконови ездачи и няколко стотин хиляди отлично въоражени пехотинци срещу милионни фанатици. Бяха въоражени с парчета от мечове и всеки имаше поне една броня на тялото. Гладиаторски започна жестока битка, която не трая повече от половин ден, което пак бяха 30 солидни часа сечене, боцкане и крещейки заповеди на войниците как да действат. Изправи се заедно с другите ездачи срещу двадесетина тъмни рицаря на ужасяващи мантикорски създания. Летеше във въздуха и нанасяше удари срещу всеки срещнат. Не усети, кога битката приключи, а и самият дракон вършеше страхотна работа, като зарядите му поглъщаха почти всеки мантикорски лъв. По някое време останалите няколко хиляди хвърлиха оръжие, но гневът на хората беше толкова силен, че набързо бяха пометени. Алстодрил също не беше без рани, а самият Робин беше с кървящ корем. Драконът изригна леко и раната му сякаш завяхна. Въздъхна замечтано и се усмихна доволен. Силата, която чувстваше беше неимоверна.

  • Ами сега, Алстодрил? Какво ни очаква? – тактично вметна Робин, след няколко минути, когато реши, че пак са без работа.
  • Сега трябва да се изправим срещу огромните тролове.
  • Да летим?
  • Дааа, да летим. Без летене за къде сме? – замислено проръмжа Прекрасният Златен.

Двамата полетяха към една вулканична долина. Робин откри с изненада, и преглътна мъчително, когато разбра, че реално само един от вулканите беше голям колкото цялата му родина. Армия от плесенясали каменни троли се беше изправила срещу великите дървесни титани и няколко хиляди войници. Този път Алстодрил не искаше да използва огнения си дъх, за да не ги нарани. За това драконът, заедно с още няколко събратя останаха на земята и започнаха да раздават камшичени удари с опашките си, като яростно хапеха и разсичаха с ноктестите си лапи всеки един каментясал трол. Тогава пред тях изникна мракорицар, качен на огромно слонско създание. „За кой ли път?“ доскучало си помисли Робин. Алстодрил скочи към чудовището. Приличаше на огромна муха, като имаше хобот, с който нанасяше удари срещу дървесните гиганти и, с който плюеше отрова и изяждаше войниците. Великият Златен нанесе удар с опашката си, но ударът на мухослона едва не го разпори на две. Алстодрил падна на земята и така едва не се прости с живота си.

  • Драконе! – изрева Робин и се метна към карикатурата. Поряза хобота, който се опита да изпие живителните сили на дракона. Следващите му удари разсичаха черната, мехлемтясала месеста плът на мухослона. Откри, че драконовото копие е толкова добро и силно, че успява да разсече плътта му без никакви проблеми. А това за обикновените войници с техните оръжия беше неимоверно трудно. С два удара разсече огромните крака на звяра и с няколко удара го довърши. Тамън щеше да нададе победоносен рев, когато жесток удар на черния рицар, слязал от мъртвия мухослон, едва не го разполови на две. Едва се спаси от огромния чук, който черното създание на злото, държеше в другата си ръка. Отскочи надясно и започна да раздава светкавични удари.
  • Браво, Паладине! – изрева Алстодрил, докато режеше квитанцията на трима огромни, грозни каменитни исполини.

Битката между мракорицаря и Робин беше изключително оспорвана и няколко минути нито един от двамата нямаше значително преимущество. При една от атаките му, черният властелин очевидно изгуби концентрация, Робин се завъртя около оста си, което го и спаси и, извъртайки се светкавично, разполови карикатурата на две. Отново бликна черна смазочна кръв и вбесеният Робин го разчисти с два удара. Нададе рев, но отново, едва не загуби живота си, защото огромните каменни ръце на троловете, които държаха цели дървета, като боздугани, едва не го смачкаха. Въпреки това, опозицията им беше намаляла до незначителност и за няколко часа всички се разправиха с, доскоро мислените за непобедими, троли. Алстодрил безкомпромисно дойде до него, сграбчи го с лапите си и го гушна без колебание. Робин се просълзи.

  • Дължа ти живота си! Благодаршко! – сряза без извинения Легендарният Златен. Не му и трябваха такива.
  • И сега? Какво друго остава да победим? – задгробнически каза Робин.
  • Нищо кой знае какво. Мммм. – замислено процеди Алстодрил.
  • Сигурно ще ме забравиш щом си тръгна? – скапано каза Робин и съвсем сбърчи нос в собствената си попара.
  • Никога, Робин. Цял живот ще те обичам. Без теб не можем, Ноберцияне. Ммммр. – изръмжа замислено Алстодрил.
  • Благодаря ти, Драконе. Според теб идвал ли е…?
  • Някой друг ли? Да. И е оставил кораб. Обаче проблемът е, че го пази армия от ефрити и джинове, намират се на една изоставена станция. Преди време, от плъзнала поквара, мнозина станаха просто огледални изображения и започнаха да тровят планетата ни с огнени бури и мразовити урагани. Те са ни един от последните проблеми. – каза разсъдливо Алстодрил.
  • Къде да ги намерим? В бутилките?
  • Близо си. Намират се на един от Нептунските сателити. На 8 часа път от тук.

Тръгнаха да летят нагоре. За огромно удоволствие на Робин летяха наистина бързо. Планетата пак беше Гендограма и то огромна. Само че магическа. Така двамата стигнаха до сателита и видяха:

  • Армия от ефринджове. – скастри ядосано Робин.
  • Така и ги наричат тук: „Efregteenie. ”

Първият дъх на дракона издуха огромна част от армията, но фантастични вихри се опитваха да ги удавят и тежки светкавици и огньове се засипаха на всички страни. Робин осъзна, че само ⅛ от тях имат психичност, останалите са просто проекции. В крайна сметка остана точно тази ⅛. Робин и Алстодрил умело въртяха лъчисти файрблайти и пращаха силни мразовити бури, за да изгасят червените ефрити. В крайна сметка един вдигна ръка и се стовари камбанен звън:

  • СТОЙ!

Всички спряха за момент.

  • Какво искаш? – попита създанието на вятъра.
  • Кораба. И да спрете да тормозите света с ветрове и огнени бури. Трябва да бъдете по-силни. На вас разчита цялата вселена. Тук на Фантазмата трябва да изпълнявате желанията на всички ни. Милеем всички за вас. Не ставайте огледални проекции – бъдете духове, бъдете личности.

Ефритът махна с ръка, вихрите спряха, огнените лъчи се отеглиха и някогашните проекции се разлетяха обратно на планетата. В този последен акт, Робин усети, че вече си е свършил работата и че реално може да си ходи обратно у дома. Робин откри, че е останала една угаснала стара совалка използвана преди 23 години, но все още активна. Прегърна тежко дракона и заплака.

  • Фантастичен си, Алстод!
  • И ти Робин, и ти Робин. – в очите на дракона се виждаха сълзи.

Качи се на совалката и под вещите умения на компютъра Питър, както с помощта и на Алстодрил, върнаха совалката в изправност,. Помаха разплакано през прозореца на совалката. Изстреля се в космоса и видя, че има цяла пелена над тази гигантска Фантазма. Над тая велика планета на приказките.

По някое време, полетял към магичната пелена, видя как цял отряд демонични прилепи се спуска над совалката. Тогава видя как Алстодрил и всички дракони, започват да горят и унищожават прилепите. Така те го изпратиха, Робин отдаде чест на фантастичните създания, а великата Фантазмата се завърташе около своята ос в 123 час и на планетата отново наставаше утринта.

Совалката се стелеше в крайбрежната галактическа шир, а Робин се чудеше какво да прави с времето си. До него беше вярното драконово копие, а спомените на Фантазмата бяха още бляскави и силни в паметта му. Намери един автор пак от тази най-слаба малка планета, който може би никога нямаше да бъде назован. Всичко друго беше изгубено. Само три стиха:

Живот в чисти пясъчни звена

А сила жарка в боязанта

Грешки, стъпки носени в една

А от думи не остава и троха

 

Твойта реч в космоса извечен

Стонове на блян, копнежи

Говорът изглежда глух, далечен

Време носи то сумрак с валежи

 

Съдба житейска, близка, безупречна

Водим кръговратите в едно цяло

Че и сила божия да е тя напречна

Човечеството на брега остало

Часовникът звънна настойчиво и вялата ръка на…

  • Питър! Знаеш, че не обичам да ме снимаш!
  • Знам, Мастер. Ама не се сдържах.

Робин разтърка очи. Последната нощ беше като мъгла. Приключението може би беше сън, може би не се беше случ… Робин погледна една прекрасна златна монета, а до него беше драконовото копие. Погали и цъкна с език. Някой ден може би щеше да се завърне и работи на някоя Гендогромия. Дори да лети до Фантазията си.

Advertisements

Posted май 13, 2015 by elan morin tedronai

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: